Войната 1877-1878 г. Защо и Как?
Павел Митков, Златина Чорева
Колкото по-голяма става дистанцията във времето от дадено историческо събитие, толкова повече се засилват тенденциите за неговата подмяна и различно тълкуване.
В наше време точно историческият ревизионизъм, свързан с Руско-турската война от 1877-1878 г., се засилва все повече и придобива по-мащабен характер. Самата война и нейния изход продължават да бъдат отбелязвани като начало на Третата българска държава и това естествено не подлежи на съмнение. Но с този факт като че ли съгласието свършва. Критични съмнения и догадки за причините, характера и целите на тази война се срещат навсякъде в публичното пространство. Цитират се части от договори, споразумения, без обаче да се прави опит за цялостен поглед /с изключение на все по-редките сериозни публикации/, извеждат се неубедителни тези от контекста на историческите извори…
През втората половина на 19 век в Европа и на Балканите политическите и етническите противоречия са толкова силни и дълбоки, че за да се прави опит за техния анализ в кратка статия не е възможно.
Началото на Източния въпрос може да се отнесе в далечния 18 век, когато започва съперничеството между Австрия и Русия на Балканите. В този период Петър I оформя първите проекти за създаване на християнски държави под егидата на Русия в Югоизточна Европа, доразвити от Екатерина II в т. нар. „Гръцки проект“ и обособяване на голяма православна държава. Разбира се, двете велики по това време империи имат различно виждане за осъществяване на целите си – Хабсбургите с териториално разширение за сметка на Европейска Турция, докато руските проекти не предвиждат териториални анекси, а в тях дори все още е и чужда идеята за славянска взаимност. По това време концепцията е била обща принадлежност на всички поробени народи към православието. Ето защо е включена и прочутата клауза в Кючук-Кайнарджийския договор от 1774 г., която дава правото на руския император да защитава интересите на християните в Османската империя, важаща чак до Кримската война 1853- 1856 г.
Истината е, че руската дипломация проявява реализъм още тогава и никога не планира териториално разширение в Източна Европа, по-скоро търси възможности за налагане на политическо влияние. Възраждането на балканските народи и идеите за самостоятелни национални държави датират от началото на 19 век. – Френската революция, Наполеоновите войни, отстраняването на старите европейски династии създават нова атмосфера в Югоизтока.
Сръбските въстания от 1804 и 1815 г.се явяват първият опит да се отхвърли чуждото османско владичество и да се създаде нова национална държава. Примерът им е последван от Влашко, Молдова и Гърция. Именно при гръцкото въстание Англия, признавайки едностранно Гърция за воюваща страна, за първи път нарушава и принципите на Свещения съюз от 1815 г. – времената вече са други. Самият Съюз издържа до Кримската война, когато се разпада и десетилетия по-късно се възражда като съюз на Тримата императори.
Кримската война е вторият голям етап от борбите на балканските народи през 19 век за национално освобождение. Изходът от нея е негативен за Руската империя – славата от нейната мощ, дала основание на Александър I да заяви на Виенския конгрес през 1815 г.: „Някои се осмелиха да говорят с мен за Полша“, маршът на руската армия в Париж, суворовските победи – всичко остава един спомен и същевременно служи за основа на стремежа за ново политическо пробуждане. В последвалия период Руската империя насочва своето политическо влияние към Далечния Изток, съгражда Владивосток, осъществява се продажбата на Аляска, завоюват се нови територии. Едновременно с това започва реконструиране на военната и вътрешнополитическата система на страната. Това в никакъв случай не означава, че руската дипломация отклонява вниманието си от Балканите, напротив, засилват се връзките на Русия с национално-освободителните движения и се изчаква подходящ момент за реванш. От тези изключително сериозни интереси на европейската сцена може да си направим изводите за дипломатическите трудности, съпътстващи нашето Освобождение.
Първите стъпки за възстановяване влиянието на Русия е едностранното анулиране от нея на режима на Проливите от 1856 г. Възползвайки се от разгрома на Франция от Германия през 1871 г., руската дипломация успява да възстанови правото си да строи бойни кораби и крепости по Черноморието. В отново начертания си път към Източното Средиземноморие тя има интерес от създаването на славянска православна държава, намираща се под нейно влияние. Това съвпадане на интереси е главният елемент в историята на Източния въпрос и основен принцип в отношението й с българите. С такава външнополитическа програма Русия ще влезе в една, казано просто, странна война, в която наред с имперските цели се търси и морално удовлетворение. Между интересите на самодържавието и обществото в Русия има огромни различия, но за обявяването на война има единодушие. Както пише Иван Аксаков на ген. Черняев в Сърбия през 1876 г.: „ Повтарям – руското общество се интересува от българите, не по-малко, дори повече, отколкото от сърбите…“
И един парадокс: както е отбелязано в анализа на обществения интерес към Балканите в един емигрантски вестник, „…политическата атмосфера е същата във Франция през 18 век, когато на поданиците на абсолютния монарх Луи XVI е позволено да съчувстват на Вашингтон и Франклин, да организират и изпращат хора, които да се бият за свободата и независимостта на 13-те колонии в Северна Америка срещу метрополията Англия. Тези свободи не са били гарантирани във Франция, както и по онова време в Царска Русия, но на руснаците по-същия начин е разрешено не само открито съчувствие към поданиците на Османската империя, но и да се бият за права и свободи, които липсват в собствената им държава. И да, те го правят с ентусиазъм и желание, което в дадения момент може да се сравни само с времената от Наполеоновото нашествие.
Но да се върнем малко назад. Събитието, което създава голямата балканска криза, обект на политика, анализи, морал, и накрая на военни действия, е несъмнено Априлското въстание от 1876 г. Именно тогава е изведена тезата за морала на просветена Европа. Благодарение на дописките на чуждестранни журналисти и прогресивно мислещи консули и дипломати, отзвукът от потушаването на въстанието е огромен – декларации, митинги, протестни ноти във Великобритания, Франция, Русия и Австро-Унгария. Българският въпрос постепенно заема централно място в Балканската криза.
Темата България вече се разисква на високо дипломатическо ниво и това е голям пробив в мълчанието за съществуването и потенциала на българската нация, съзнателно или от невежество пренебрегвано столетия наред. Именно това става и причина за обсъждане и подготовка на голяма конференция в столицата на Османската империя. Руската имперска дипломация започва сондиране с другите Велики сили за действия и реакция в случай на война, макар че на този етап – лятото на 1876 г. – военни действия все още не се обсъждат сериозно. Съобразявайки се с решенията на Виенския конгрес от 1815 г., Русия се мъчи да уреди въпроса с българите по дипломатически път, тъй като за създаването на нови европейски държави според конвенцията е нужно съгласието на всички Велики сили. До този момент Австро-Унгария по принцип не гледа с добро око на създаването на нови славянски държави на Балканите. Англия също се обявява за запазване на статуквото.
Събитията от 1876 г. – въстанието в Босна и Херцеговина, Сръбско-турската война, Априлското въстание променят позициите на тези държави.
С цел евентуална военна намеса при необходимост, в Райхщад се сключва споразумение между Русия и Австро-Унгария, свързано с разпределението на териториите на Европейска Турция след евентуална успешна война. В съществуващата огромна литература за дипломатическата предистория на Освободителната война стои отворен въпросът за точка 2 от това споразумение, потвърдено и на последвалата Будапещенска тайна конвенция от 15 януари 1877 г., а именно че на Балканите няма да се създава голяма славянска държава. Понеже териториалните устройства на България, Албания, Тесалия, Румелия са обект на отделни текстове с договорна сила, трудно може да се направи изводът, че става въпрос точно за България.
Важно е да се отбележи едно обстоятелство – създаването на България все още е хипотеза, само евентуален вариант, засягащ териториите на Балканите. Странно е, че на последвалата Цариградска конференция, Австро-Унгария, а и другите Велики сили, не се противопоставят на предложения проект, който в много отношения припокрива по-късно договора от Сан-Стефано. Вниманието на Хабсбургите е насочен към Босна и Херцеговина и излаз на Адриатика. Въстанията и бунтовете на християните през 1876 г. променят настроенията и в Османската империя. Усилията на поданиците на султана да си осигурят суверенитет предизвиква силно раздразнение сред всички слоеве на мюсюлманското население.
В тази обстановка на несигурност и недоволство султан Абдул Азис е свален. Съмишлениците на прословутия реформатор Мидхат паша поставят на престола психично болния Мурад V. Надали тези действия са извършени без одобрението на английската дипломация. Мидхат и неговите сподвижници са обявени за представители на нацията и от тях се изисква да удовлетворят националната гордост и да се опълчат на Европа – така изходът на Цариградската конференция е предопределен.
Конференцията приключва официално своята дейност на 20 януари 1877 г. Посланиците на шестте държави участнички /Англия, Русия, Франция, Германия, Австро-Унгария, и Италия/ напускат турската столица в знак на протест – дипломатическите средства са изчерпани. Последен опит за избягване на войната е Лондонският протокол от 1877 г., но всъщност нито една от Великите сили не вярва в неговата ефикасност. Очаквано протоколът е отхвърлен от Османската империя. Русия, с нежелание на имперския кабинет, взима курс към война. Истината е, че войната с Турция изправя Русия пред финансова катастрофа. Наистина, при огромния платежен дефицит, Руско-турската война е първата в историята на Русия, която започва въпреки волята на императора и повечето министри, които отстъпват под силния натиск на общественото мнение. Ето защо и твърденията за експанзия и користни цели като основна причина за войната са несъстоятелни, тя започва и завършва като Освободителна.
За първи път Руската империя воюва с наборна армия, реорганизирана от последните реформи на военния министър Милютин. В случай на непредвидени усложнения се взимат отбранителни мерки не само по Черноморието – на океанската руска ескадра е наредено да се върне от Северна Америка в Балтийско море, в Кронщад. Укрепяват се Владивосток и Тихоокеанското крайбрежие. Германия внимателно наблюдава събитията, Англия добавя военни сили по бреговете на Египет и средиземноморските острови, Австро-Унгария придвижва войски на границата с Босна и Херцеговина, САЩ, стриктно спазвайки доктрината Монро, очакват с надежда включването на Англия в конфликта – по-този начин се надяват да разбият британския търговски монопол в Америките.
Впрочем, въпреки приятелските американо-руски отношения от този период, САЩ доставят огромно количество модерно въоръжение и боеприпаси на Турция през цялата война. Това е „благодарност“ за руската позиция на ненамеса по време на Гражданската война и очевидно търговските интереси надделяват.
На 24 април 1877 г. в Кишинев е прочетен Манифестът за обявяване на войната. Ден по-късно същият е прочетен на заседанието на Думата в Москва, предизвиквайки бурни аплодисменти. И така, започнала под силното въздействие на руското обществено мнение, войната от 1877-78 г. постепенно смесва идеализъм, жертвоготовност и славянски симпатии с икономически интриги и политически сметки…, но за нас нейният край е Ново начало.
