22 август 1877 – Ден за прегрупиране на силите

През цялата нощ на отбранителните позиции кипи подготовка за следващия ден. – Поправят се и се доукрепват брустверите на батареите, копаят се нови окопи, полагат се усилия за доставяне на питейна вода.

И в тила се случват драматични събития.

Действията на Сюлейман срещу Шипка всъщност са изненадали руското командване. То очаква турска атака през Елено-твърдишкия проход и затова целият резерв е изпратен от Търново в Елена.  След тревожните донесения на генерал Столетов от Шипка, е издадена заповед за незабавното прехвърляне на 4-та стрелкова бригада и част от 14-та пехотна дивизия на Шипченския проход, но на тези части предстои да изминат 70 километра по трудни пътища и в адска жега, за което са нужни поне три денонощия. На позицията е пристигнал спешно изпратеният от Севлиево 35-ти пехотен Брянски полк, с което броят на защитниците  е достигнал 7 300, но е ясно, че на бърза и значителна подкрепа  Шипка не може да разчита. .

В тази трескава нощ Сюлейман паша започва разработването       на нов план за действие, базиращ се на доклада на началник-щаба му Омер бей, че местността на запад и изток от Главната руска позиция предлага условия за извършване на обход и обкръжаване на отбраната.

В съответствие с изработения през нощта план, Омер бей и Вейсел паша провеждат щателно разузнаване около Шипченския проход и габровското шосе – първият от запад, вторият от изток. Турските сили се прегрупират, като на изток и югоизток остава Шакир паша с 16 табора /около 11 000 души/ и 20 оръдия, със задача да атакува целия ляв фланг на двете руски позиции.   Към него се присъединяват и силите на Реджеб паша.

Под командването на Вейсел паша, за атака на Главната позиция от североизток е изпратена новосформирана колона, съставена от  5 отбрани табора /около 2000 души/ и неколкостотин черкези.   На запад от Главната позиция е изнесена също нова колона, командвана от Расим паша, в състав от 4 табора, към която са придадени три оръдия и също неколкостотин черкези. На юг от Предната позиция е разположен отрядът на Салих паша, съставен от 10 табора /около 5000 души/ и 6 оръдия, чиято задача       е да атакуват по фронта. Около хана, южно от връх Свети Никола, е оставен резерв  от 15 табора /около 7500 души/ с 19 оръдия и цялата конница. На връх Малък Бедек е разположена още една батарея, а на връх Демиртепе – няколко оръдия.

Анализирал внимателно протевниковите действия, генерал Столетов също прави известно прегрупиране на силите си. Значително са  подобрени защитните съоръжения, а позициите са запасени, доколкото е възможно, с вода. От всички страни  е организирана усилена охрана.

На състоялия се вечерта военен съвет е решено, пред­вид многократното превъзходство на турските сили, пози­цията да бъде организирана за кръгова отбрана.Това предполага възможност за командирите на участъци да действат самостоятелно, поддържайки връзка помежду си и с общото командване на защитата. На Предната позиция са разположени около 1 800 души, а на Глав­ната – 4 100.    В резерв са оставени около 1 400 души.

Планът на турците влиза в действие.

Предстои третият, най-важен ден от отбраната на Шипка.

ДЕСЕТАТА ВОЙНА ВЪВ ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ НА РУСКАТА И ОСМАНСКАТА ИМПЕРИИ

ДЕСЕТАТА  ВОЙНА ВЪВ ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ НА РУСКАТА И ОСМАНСКАТА ИМПЕРИИ

Георги Стойков

Източната криза от 1875-1878 г., която се явява пореден епизод от опитите за решаване на Източния въпрос на Балканите, отново приковава погледите на Великите сили.

Размириците в Босна и Херцеговина от 1875 г., кървавият погром на Априлското въстание и започналата през юни 1876 г. Сръбско-турска война още повече задълбочават Източната криза .

Общественият натиск върху император Александър II и неговото правителство за решителни действия спрямо Високата порта се засилва неимоверно. Вече и официалният печат подтиква Петербург към намеса в конфликта. Във вестник „Голос” четем: „Получените от Изтока сведения доказват, че с всеки изминат ден става все по-наложително да дадем колкото се може по-скоро сериозен урок на мюсюлманските фанатици”.

С оглед критичната обстановка на Балканите се  активизират и славянските комитети, които провеждат мащабна кампания за събирането на средства и провизии за въстаниците. В помощ на въстаналите заминават над 5000 доброволци от Русия –  военни, лекари, писатели. В редовете на доброволците е записан и руският запасен генерал Черняев, който става командващ на руско-българската доброволческа бригада в Сръбско-турската война.

С тези инициативи основната линия на руската дипломация за спазването на безусловен неутралитет е нарушена.

Портрет на император Александър II, худ. И. А. Тюрин.

Портрет на император Александър II, худ. И. А. Тюрин.

Въпреки предупрежденията на канцлера граф Александър Горчаков и финансовия министър граф Михаил Рейтерн за реалната опасност от образуване на антируска коалиция и повторение на сценария от времето на Кримската война /1853-1856г./, както и за очертаващия се финансов крах на Русия при военна кампания срещу Високата порта, е решено, успоредно с дипломатическите усилия за решаване на кризата на Балканите, Русия да започне подготовка за военни действия.

 

На провелото се съвещание професорът от Генералщабната академия ген. Николай Николаевич Обручев представя пред монарха концепцията за стратегически план за война с Турция.

Портрет на Николай Николаевич Обручев. Худ. Н. А. Ярошенко.

Портрет на Николай Николаевич Обручев. Худ. Н. А. Ярошенко.

Редно е да се отбележи, че разработването на този план ген. Обручев заедно със своя екип започва още през пролетта на 1876 г., не без знанието на военния министър граф  Дмитрий Алексеевич Милютин. През май 1876 г. по поръчение на генерал Обручев, полковник  Николай Дмитриевич  Артамонов, сътрудник на Военнонаучния комитет на Главния щаб, започва да чете курс от лекции пред офицерите от гвардията и Петербургския гарнизон относно особеностите на Балканския военен театър. Изборът на полковник Артамонов е напълно обоснован с оглед добрите му изследвания върху предишни кампании срещу Турция и отличните му топографски познания за този район. Само няколко години по-рано той участва в научна група, която  посещава многократно Балканския полуостров и изработва отпечатаната на 17 листа Карта на Европейска Турция в 10-верстов мащаб и карта на височините в 30-верстов мащаб.

Според стратегическия план от есента на 1876 г., представен от ген. Обручев, Русия трябва моментално да мобилизира войските си и да обяви войната на Турция. Необходимостта от мълниеносна кампания в рамките на 3-4 месеца, която да застави противника да капитулира е основната теза, която излага генералът.

За провеждане на тази кампания са определени два театъра на бойните действия – Дунавски /Балкански/ и Кавказки /Азиатски/. С оглед близо 3 пъти по-краткото разстояние от централните пунктове по река Дунав до Цариград спрямо това в Кавказ, добрите топографски данни, с които разполага руското военно командване и преобладаващото християнско население в този регион, изборът на Дунавския военен театър като основен не е случаен.  Действията на Кавказкия фронт се предвижда да бъдат  предимно с демонстративен характер, с цел отклоняване на част от турската армия от Балканите. От гледна точка на времето и средствата, които ще са необходими за осъществяване на тази военна кампания,  везните отново се накланят към  Балканския фронт.

Проучвайки добре войните срещу Високата порта в последните 100 години и оценявайки допуснатите грешки в тях, генерал Обручев и  неговият екип определят в плана като най-перспективни за настъпление на Дунавския военен театър два маршрута.  Тези маршрути са съобразени с основната цел, която е поставена, а именно овладяването на територията между река Дунав и Стара планина, заедно със старопланинските проходи. А въпросът за евентуално настъпление към Цариград би могъл да се разглежда вследствие на нежеланието на Турция да търси мир.

Първото направление, което до голяма степен се смята за по-перспективно, е  форсиране на река Дунав в близост до Русе, спускайки се на югоизток да бъдат овладени  Омуртаг и Сливен, а при необходимост да се предприеме настъпление към Одрин.

Генерал Обручев определя от първостепенно значение овладяването на Русе, с оглед обезпечаване преминаването на основните сили на руската армия на Балканите и подсигуряване на левия им фланг от изток. Окончателното решение за утвърждаване на  това направление е оставено до получаване на резултатите от разузнаването.

Като  алтернатива на този маршрут се посочва Свищов – Търново – Казанлък – Одрин. Изхождайки от естествената вдаденост на южния бряг на река Дунав в пределите на Турция, като една от най-подходящите за форсиране точки е определена оста Зимнич-Свищов. Друго основно предимство на този пункт е възможността за концентриране и маневриране на огромен брой руски войски на румънския бряг.

Според плана за решаването на един от основните въпроси, а именно  форсирането на река Дунав и неутрализирането на турския флот патрулиращ в нея, се разработват специални инструкции. Те включват предварително набавяне на всички необходими материали за изграждане на мостове, осигуряване на продоволствия за войските,  разполагане на минни заграждения около мястото за преминаване, както и  разполагане на 24-фунтова артилерия на румънския бряг за борба с турските монитори.

И двата предложени маршрута предполагат до голяма степен заобикаляне на турските крепости по поречието на Дунав и на укрепения четириъгълник  Русе – Силистра – Варна – Шумен, с изключение на Русе, който се явява най-слабият пункт в отбранителната линия на противника. Избраното Централно направление също така не позволява на  турското командване да се възползва от тоталното си превъзходство по море.

За подсигуряване фланговете на руската армия по това направление в стратегическия план се предвижда демонстративно преминаване на река Дунав в районите на  Галац, Браила и Видин, което би приковало вниманието на намиращите се там турски войски.

За осъществяване на стратегическия план, изхождайки от факта, че през есента на 1876 г. турското командване не би могло да противопостави повече от 80 000 войници на Балканския театър, генерал Обручев прави подробен разчет на войсковите части, необходими за кампанията.  За тази цел той предвижда сформирането на 4 корпуса и 1 дивизия в резерв, която да обезпечи тила. Общо около 170 000 души.

Разположението на войските е както следва:  8 пехотни дивизии, установени в Бесарабия, да бъдат използвани за настъпление на  Балканския военен театър, 4 пехотни дивизии да бъдат изпратени на Кавказкия фронт, 4 пехотни дивизии  да  послужат за охрана на крайбрежието на Черно море. Като стратегически резерв са определени други 4 пехотни дивизии, ситуирани в пределите на  Киевския военен окръг.

Като част от стратегическия план за война с Високата порта генерал Обручев излага  „Основания за организиране на българска войска”, като представя концепцията относно структурата и функциите на това военно формирование, разработена от генерал Ростислав Фадеев. На 25 ноември 1876 г. император Александър II утвърждава  предложението за създаване на „Почетен пеши конвой на Главнокомандващия”, който на 29 април 1877 г. е прекръстен на Българско опълчение.         

Съобразно тежката политическа криза, пагубното финансово състояние на Високата порта и заангажираността на войските на султана в размирните пунктове на Балканите през есента 1876 г., планът на генерал Обручев изглежда напълно осъществим.  Но страхът от призрака, наречен Кримска война, подплатен от  английското морско превъзходство и сухопътната мощ на Австро-Унгария, не позволяват на император Александър II да приведе в действие  този план. Монархът за пореден път решава да заложи на руския дипломатически корпус в опитите му за мирно решаване на  Източната криза.

Пълният провал на Цариградската конференция от декември 1876 – януари 1877 г. отново поставя през първите месеци  на 1877 г.  въпроса за военна намеса на Балканите.  На 15 януари 1877 г. в Будапеща се подписва тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария, която осигурява неутралитета на Дунавската монархия в случай на руско-турска война. В замяна Русия се съгласява след края на войната Австро-Унгария да окупира турските провинции  Босна и Херцеговина.

Въпреки задълбочаващата се Източна криза руският император Александър II продължава да разчита на дипломацията, като средство за решаване на Балканските въпроси. Призракът на Кримската война и думите „Предавам ти моя екип, но за съжаление не в онзи вид, който желаех”, с които самодържецът получава короната от умиращия си баща император Николай I, вероятно засилват още повече нежеланието за решителни действия.

   През февруари 1877 г. противопоставянето в царския кабинет относно действията на Русия спрямо Турция достига своя връх. На проведените заседания император Александър II изслушва рапортите на министрите за ситуацията на Балканския полуостров. Като кулминационна точка се явява записката на военния министър Милютин „Нашето настоящо политическо положение“, която изиграва особена роля за радикалната промяна на руската външна политика по Балканските въпроси.

Портрет на Дмитрий Алексеевич Милютин, неизв. художник.

Портрет на Дмитрий Алексеевич Милютин, неизв. художник.

Документът е разработен от генерал Обручев и полковник Лобко по поръчение на Милютин в началото на месец февруари.  Като съдържание е съставен от две части с диаметрално противоположни заключения.

От първата част,  прочетена от Милютин, до голяма степен остава впечатлението, че той се е примирил с тезата на дипломатите за мирно решаване на Източната криза, като отчита липсата на съюзник, на когото може да се разчита безусловно при война с Турция. Подчертава и незадоволителното финансово положение на Русия, както и признава, че реформата в армията, която се провежда от неговото министерство, все още не е напълно  завършена.

Втората част започва с представяне на грандиозния провал на Цариградската конференция и нерешителността на Европа да реши кризата на Балканите. Той изтъква и факта, че Великите сили са готови да принесат в жертва балканските християни само за да не допуснат засилване на руското влияние на полуострова. Акцентирайки върху искането, отправено от Великите сили, за демобилизация на руската армия, Милютин говори за честта и достойнството на Русия, която във вековната си история винаги е отговаряла на предизвикателства. Той сравнява изпълнението на този ултиматум с нова проиграна „Кримска кампания”, която би опетнила доброто име на императора сред армията и руския народ.  Военният министър  настоява за решителни действия в най-кратки срокове, анализирайки позициите на Великите сили и  демонстрирайки вярата в успеха на руското оръжие: „Нашата армия е готова, устроена е, както никога досега”.

Само месец по-късно след отхвърлянето на Лондонския протокол от Високата порта  и най-големите критици на войната, в лицето на канцлера Горчаков и финансовия министър Рейтерн, виждат невъзможността за решаване на Източната криза чрез дипломация. Самият Горчаков пише: Нашите традиции не ни позволиха да бъдем безразлични. Има чувства национални, вътрешни, против които е трудно да се обявиш”. 

Междувременно генерал  Обручев разработва втори вариант на стратегически план за война с Турция „Съображения в случай на война с Турция през пролетта на 1877 година“, който е представен пред императора в последната седмица на март 1877 г. Изхождайки от актуалната ситуация, той  определя нуждата от безусловна капитулация на противника и посочва единственото възможно, според него и неговия екип, направление – Цариград. „Само на бреговете на Босфора може действително да се сломи владичеството на турците и да се получи траен мир, решаващ веднъж завинаги  и нашия спор за балканските християни”.   

Руско-турска война 1877-1878 г. Планът на ген. Обручев.

Руско-турска война 1877-1878 г. Планът на ген. Обручев.

Още в началото на своята разработка генерал Обручев подчертава значителните изменения, настъпили на бъдещия боен театър през изминалите месеци. В този период турското военно командване предприема мащабни действия за укрепване на позициите за противодействие на бъдещо руско настъпление на Балканите. Освен модернизирането на крепостите по поречието на река Дунав и четириъгълника Русе – Силистра – Варна – Шумен, значително е засилено присъствието на турския флот по реката. Към 15 март по данни на руския генерален щаб Високата порта разполага с 158 115 войници и офицери на Балканския военен театър, което е близо два пъти повече в сравнение с октомври 1876 г.  Подобрено е и въоръжението на турския войник след като през януари 1877 г. са сключени договори с американски доставчици за закупуването на модерно оръжие за турската армия, образци отговарящи на най-новите технологии в настоящия момент.

Всички тези фактори, заедно с донесенията на руския военен аташе в Англия, че се подготвя експедиционна английска армия от 50-60 хиляди души, заставят генерал Обручев да измени драстично числеността на руската армия за кампанията на Дунавския военен театър. Ако през октомври 1876 г. 4 корпуса  /около 170 000 души/ биха били достатъчни за постигане на желаните резултати, то сега броят им трябва да нарасне драстично. Генерал Обручев определя общата численост на Действащата армия в Европейска Турция на 186 батальона, 213 ескадрона, 774 оръдия, което е около 303 000 души и 91 000 коне.

Нуждата от бързи и решителни действия налага максимално подсигуряване на фланговете на настъпващите към Цариград войски, поради което Дунавската армия е разделена на две части. Армията, определена за настъпление през старопланинските проходи към Одрин и Цариград, е в състав 76 пехотни батальона, 60 ескадрона и сотни, 324 полеви оръдия, и заедно с медицинското обслужване и инженерните войски достига до 130 000 души и 40 000 коне. Втората армия с численост около 160 000 души, предназначена за действия предимно между река Дунав и Стара планина се предвижда да осигури действията на първата и изпълни следните  задачи:

  • овладяване на долното течение на Дунав и разузнавателни действия в Добруджа и Делиорман;
  • превземане на Русе и обезпечаване мястото на преминаване на река Дунав от руската армия;
  • противодействие на турските войски, разположени в укрепения четириъгълник Русе-Силистра- Варна- Шумен;
  • осигуряване действията на руската армия на запад от Русе до Видин;
  • овладяване на старопланинските проходи / Габровски и Сливенски/;
  • разузнавателни операции в долината на реките Тунджа и Марица;
  • охрана на съобщенията в Румъния, за което са предвидени 10 батальона и леки отряди.

Натоварена с всички тези задачи, тази втора армия след сломяване на съпротивата в Северна България трябва да настъпи максимално бързо към Цариград.

Действията западно от коритото на река Вит генерал Обручев възлага  на румънските войски, които са привлечени като съюзник на Русия и  в началото на войната наброяват около 40 000 души.

Кавказкият военен театър, въпреки подобряването на крепостните съоръжения на противника и достигането на войските му до 70 – 75 хиляди, отново получава  второстепенно място в плана.  Като основни точки са посочени Батум, Карс и Ерзерум, които трябва да бъдат овладени, но цялостно настъпление към Цариград не се предвижда.  Това е напълно обосновано с оглед  отдалечеността на османската столица и тоталното превъзходство на турския флот в Черно море.  Но в разработването на своя план генерал Обручев разглежда и възможността за активни действия на този фронт при провал на Дунавския военен театър и настъпление на войските до Сивас и Такат.  Относно действията на руския флот Обручев, оценявайки смазващото съотношение на силите в полза на противника, предвижда действия в Черно море единствено при евентуално изтегляне на противниковите кораби в района на Босфора. Този факт би позволил на руските морски части да осъществят доставки на провизии на армията или в идеалния случай с войските, разположени на Одеското крайбрежие, да проведат десантна операция.

Организация и боен ред на двете армии.

Организация и боен ред на двете армии.

След като разгледахме детайлно разработките на  генерал Обручев е редно да се спрем и на противниковите такива за водене на войната.

Относно идеята на турския генерален щаб за водене на войната, може да започнем с факта, че цялостно разработен план няма. Руските изследователи на този проблем използват като основен източник „Сборник турски документи за последната война”, което всъщност е превод от турски на последните три глави на сборника „Zübdetü’l-Hakāyık“, съставен от Ахмед Мидхат ефенди.

През пролетта на 1877 г. при все по-острия тон на руската дипломация турското  военно командване започва обсъждане на възможни сценарии при бъдеща война. Спрямо Османската империя Русия се разглежда като агресор, който трябва да бъде посрещнат с цялата отбранителна мощ на империята. Въпреки немалкия брой привърженици на идеята за офанзива през река Дунав и пресрещане на руската армия на левия бряг на реката, в крайна сметка мнозинството, в това число и  главнокомандващият Абдул Керим паша, набелязват като първа отбранителна линия река  Дунав.

Давайки си сметка за огромния фронт от Видин до Мачин и неизбежното форсиране на реката от руската армия в даден момент, се допуска и вариант за привличане на неприятеля към добре укрепения четириъгълник Русе-Силистра-Варна- Шумен, където противника да бъде максимално изтощен. Със съдействието на войсковите части, дислоцирани  в периметъра Видин-Оряхово-Свищов,  да му бъде нанесен съкрушителен удар.

Поглеждайки към Кавказкия  боен театър, Високата порта отново приема тактиката за отбранителна война, разчитайки на почти завършилата 12-годишна модернизация на   крепостите в този район. Турското командване, оценявайки смазващото превъзходство на своя флот в Черно море, предвижда военноморски операции, както и дебаркиране на свои войски на руското крайбрежие с цел парализиране на руските пристанища в даден момент от войната.

До обявяването на войната на 24 април 1877 г. на базата на основните положения от докладите на генерал Обручев в щаба на Дунавската армия с главнокомандващ великият княз Николай Николаевич е разработен план за кампанията, по който се води и самата война. Планът е дело на генерал Казимир Василиеявич Левицки, помощник на началник-щаба на Действащата руска армия на Балканския полуостров, генерал-адютант Артур Непокойчицки.  Въпреки че основната характеристика на предложения от генерал Обручев план се запазва, като изборът на направление на главния удар, мястото за форсиране на Дунав, овладяването на старопланинските проходи и др.,  при започване на бойните действия са внесени редица промени.  При провеждането на кампанията на Балканския военен театър е изоставена идеята за овладяване на Русе, което е един от най-важните пунктове за обезпечаване на настъпващата войска. Руското главно командване решава да се презастрахова от евентуален десант на турски части по черноморското си крайбрежие и отделя около 72 000 души за неговата охрана и още толкова  (около 73 000 души) оставя в резерв. За демонстративните действия в Добруджа е предвиден цял корпус, а не една дивизия, както в разработката на генерал Обручев.    Вследствие на тези промени към долините на Тунджа и Марица настъпват не 130 000 души, а 12 500 под командването на генерал Йосиф Владимирович Гурко, което изиграва своята роля в сражението при Стара Загора, където настъплението на руската армия е спряно.  За този развой на събитията огромна вина има и самият генерал Гурко, който нарушава плана за действие и без пряка заповед от Главнокомандващия предприема атаката на града. В резултат на тези действия при отбраната на Шипченския проход срещу армията на Сюлейман паша се изправят не тези около 12 000 войници, а два пъти по-малка армия, която по щастливо стечение на обстоятелствата успява да спре елитните турски части в похода им към  Плевен.

При овладяването на крепостите в Северна България също са допуснати редица грешки. Забавянето при Никопол на Западния отряд на Дунавската армия се оказва решаващо за вземането на Плевен от Видинския гарнизон на Осман паша, факт, който ще промени изцяло характера на войната. В следващите 5 месеца тази повратна за войната точка ще доведе до редица неуспешни опити за овладяване на града, придружени с колосални човешки и финансови загуби за Руската империя.

От другата страна, Турското главно командване допуска не по-малко грешки при воденето на войната. Фактът, че по време на военната кампания главнокомандващият турската армия на Балканския полуостров е сменен на три пъти, съответно Абдул Керим паша, Мехмед Али паша и Сюлейман паша, свидетелства за изключително противопоставяне в турския военен елит. Отхвърлената възможност за настъпление през река Дунав и противодействие срещу руското оръжие на север от реката се оценява като основна тактическа грешка на турското командване. Дори в заключителния етап на военните действия главните турски сили са разпръснати в огромен периметър от Берковица до Сливен по билото на  Стара планина, което не позволява организирането на адекватна отбрана на Одрин като последна сериозна преграда към столицата на империята.

В заключение може да се обобщи, че въпреки недостатъците и  пропуските, допуснати и от двете страни, руският военен план за водене на тази кампания е разработен значително по-подробно и задълбочено в сравнение със замисъла на турското главно командване. Въпреки тежката международна изолация, в която се намира Руската империя след края на Кримската война и опасенията от финансов крах, Александър II и неговият екип започват тази война, която връща Русия на масата на Великите сили и не  на последно място полага основите на Третата българска държава.

 

 

 

Едно почти забравено сражение в рамките на голямата военна операция Шипка-Шейново

Едно почти забравено сражение в рамките на голямата военна операция Шипка-Шейново

Павел Митков

В навечерието на 140 години от подписването на Санстефанския  мирен договор, бележещ началото на новата българска държава, в кратък обзор ще се опитаме да представим част от едно епично сражение, по мнението на множество военни специалисти и историци най-важно и решаващо за изхода на войната, а именно сражението за укрепения турски лагер при селата Шипка-Шейново. Става дума за фронталната атака на ген.  Радецки на 28 декември 1877 г.[1]  от връх Шипка.

 

Падането на Плевен и капитулацията на Осман паша дават възможност на руското командване да планира настъпателни операции. Командването взима решение, въпреки трудните зимни условия, за преминаване на Стара планина и настъпление на юг.

В целия този план основната задача на Шипченския отряд на ген.-лейт. Радецки, който след подсилването му достига числен състав около 48 000 души и 100 оръдия, е да  превземе турския лагер при селата Шипка- Шейново. За целта ген. Радецки разделя своите части на три колони –  дясна, под командването на княз Святополк-Мирски, лява, командвана от ген. Скобелев,  и централна, оставена под негово пряко  командване. Целта на колоната на Радецки е да извърши атака само при необходимост от връх Шипка (Св. Никола) към силните турски укрепления в планината.

Тъй като за действията на колоните на княз Мирски и ген. Скобелев е писано много, както и подробно е разглеждано цялото сражение в долината между селата Шипка и Шейново, в това изложение ще се спрем на малко разглежданата фронтална атака на ген. Радецки, причината и последствията от нея, нейната целесъобразност и грешка или необходимост е била тя.

Както споменахме по-горе, основната цел на Шипченския отряд е била укрепеният лагер при село Шейново. Превземането на лагера трябвало да се извърши с обход.  Именно поради това целият корпус е разделен на колони.  Залагало се е на изненадата и на координираната атака от две страни –  запад и изток. Също така по план ген. Карцов със своите части е трябвало към 22 декември да премине Беклемето, да завладее Карлово и по този начин да осигури фланга на западната колона на ген. Скобелев. По така направените разчети колоната на Скобелев щяла да се увеличи с пет до шест батальона.

Придвижването на Мирски и Скобелев започва по план на 24 декември 1877 г. На 25 декември надеждата за подкрепа от ген. Карцов изчезва – Главната квартира известява, че при движението си през Троянския проход колоната е срещнала силна съпротива от противника и огромни препятствия заради  местността и климатичните условия.

За ген. Радецки остава да разчита само на собствените си сили при възникналата  нова опасност за евентуална турска атака към  Скобелевата колона откъм Карлово- Калофер.

Едновременно с това на 26 декември вечерта ген. Радецки получава сведение, че движението на Скобелев среща сериозни препятствия и вероятността тази колона да изостане от начертания план е огромна. Самият ген. Скобелев изказва надеждата, че на 27 декември ще може само да поддържа планираната атака на Мирски. На  тази дата  денят е ясен  и слънчев.  От позицията на връх Шипка (Св. Никола), ген. Радецки добре проследява атаката и разгръщането на колоната на Мирски. Виждат се първоначалните успехи и заемането на предната източна позиция на лагера. Скоро се вижда и турската контраатака, както и спускането от планината на турски части, които да я подсилят. А от запад, от село Химитлии  (дн. Ясеново)  не се вижда никакво движение, никакъв сигнал от ген. Скобелев. Към 15 часа следобед от тази посока се чуват изстрели и се забелязва движение на войскови части. Това вдъхва надежда на Радецки, че всичко върви по план и действията на отряда ще бъдат успешни. Войските  на  Мирски заемат добри отбранителни позиции и става ясно, че решаващото сражение ще е на следващия ден.

Сутринта на 28 декември денят е облачен и пада гъста мъгла, покриваща цялата планина около Шипка (Св. Никола) – видимост към долината никаква. Още на разсъмване гърмежите долу се усилват и едновременно с това се получават две обезпокоителни известия.

Ген. Скобелев съобщава, че е срещнал силна съпротива и отрядът му не е влязъл във връзка с колоната на Мирски, че се надява на 28 декември да събере, ако не всички, то по-голямата  част от силите и да атакува.

Княз Мирски от своя страна известява за боя от предишния ден, докладва, че загубите му са много големи, а боеприпасите – на свършване, че няма никаква връзка със Скобелев, а отстъплението е невъзможно. Донесението завършва с думите: “Помогнете ни! Патрони и храна трябват.“ Около 10 часа сутринта от наблюдателния пункт на връх Шипка се съобщава за силни гърмежи от запад, а от изток само за редки изстрели.

Твърде вероятно е това да е акустична илюзия, но на ген. Радецки се пада предстоящото трудно  решение.  Съвсем приемливи се явяват предположенията, че Мирски е разбит и е отстъпил, че същата участ очаква и Скобелев, ако Вейсел паша събере по-големи сили в полето, придвижвайки батальони от планината.

В така възникналата ситуация, без ясни сведения за събитията в долината и в пълна неизвестност за хода на битката там,  ген. Радецки взима за момента най-правилното решение – за да задържи турските части на позиция, нарежда атака по фронта от Орлово гнездо към турските редути по Шипченския проход, отстоящи на няколкостотин метра от руските позиции в планината.

В 11 часа началникът на 14 пехотна /Драгомировска/ дивизия ген. Петрушевски (на снимката долу вляво) получава заповед за атака. 55. пех. Подолски  полк трябва да върви в първата линия на тази атака. Командирът на корпуса вика при себе си полк. Духонин (на снимката долу вдясно),  командир на полка,  и му прочита последните донесения на княз Мирски. „ Бог да ви е на помощ – завърша Радецки, –  избавете вашите другари. Колкото по-яростно атакувате укрепленията на шосето, колкото повече табори привличате към себе си,  толкоз по-добре ще постигнете целта –  да избавите своите. Не се бавете полковник, започвайте, Бог да ви е на помощ“. Атака е насрочена за 12 часа, изненадата  за тези обречени нещастници тепърва предстои.

ген. М.Ф.Петрушевски

Местността, където ще се разиграе предстоящото сражение, се намира на южния склон на връх Шипка (Св. Никола). Започва  от скалното образувание Орлово гнездо и продължава  до края на стръмното планинско било, там където сега  го пресича днешният асфалтов път. Билото от изток и запад е със стръмни склонове, осеяно със скали и камъни, а тогавашният път върви по него като образува множество серпантини. Именно склоновете на планинския масив образуват централния участък на турската блокадна линия. На 600 м от Орлово гнездо е разположена първата линия от турски окопи. Зад тях на около 50-60 метра е построена една дълга траншея с изключително солиден профил и здрави линии, пригодена за отбиването на евентуални  силни атаки. Точно на мястото, където е изградено това укрепление, на  билото има малко уширение, което не превишава 200 м. На юг от голямата траншея, на около 300 до 600 м, са разположени три малки  турски батареи, въоръжени с полски оръдия, като от тях може да се обстрелва цялата местност пред укреплението. Движението на атакуващите е възможно само по тясната 7-8 метрова  ивица, по която върви пътят. Отстрани на пътя всичко е покрито с дълбок замръзнал сняг и множество остри камъни. Това прави достъпа до турската позиция изключително труден. Цялата тази местност на юг от Шипка (св. Никола) е добре известна на турското  командване, разстоянията за оръдеен огън са измерени прецизно с цел  най-добра ефективност. От краткото описание става ясно, че заемането на тези укрепления е почти невъзможно и твърде рисково. Всичко това е осъзнато от ген. Радецки, но изложените по-горе обстоятелства и слабите комуникации с  руските части в долината не му оставят друг изход в този момент освен атака. Точно в 12 час по обяд на 28 декември 1877 г. атакуващите колони излизат от укритията си около Стоманената батарея и в пълна тишина тръгват напред. Самите колони са организирани  по следния начин:  по пътя се придвижва 2. батальон на Подолския полк, вдясно от него по стръмния склон под Малката батарея върви 1. батальон на Брянския полк. От западна страна на скалния масив Орлово гнездо се спуска 2. батальон на Житомирския полк. В резерв остават 1. и 3. батальон на Подолския и съответно 1. и 3. батальон от Житомирския полкове. полк. М.Л.Духонин

Резервите са в бойна готовност в окопите около Стоманената и Малката батареи. Гъстата мъгла прикрива добре атакуващите и турците първоначално не забелязват нищо. Решението на полк. Духонин е да атакува без  предварителна огнева подготовка, за да се възползва от изненадата. След около 200 м ротите на Подолския полк се разделят, като част от тях под командването на кап. Надин слизат от ляво на пътя, на каменистия хлъзгав склон, с цел да обхванат десния фланг на турската позиция. Придвижването става така тихо, че турците се усещат едва когато стрелците излизат на първата линия окопи. Разнася се страховит вик „Ура“ и подолци навлизат в този окоп.  Но именно този вик привлича вниманието на турците и от отстоящата на втора линия голяма турска траншея започва страхотна стрелба. Под огнен ад стрелците-подолци достигат до нея и тук ги посреща изненадата. Пред траншеята има огромен ров, заледен и дълбок, останал до този момент напълно неизвестен за руското командване. Поради дълбочината му и заледяването излизането от него се оказва изключително трудно. Между рова и траншеята има празно пространство от няколко крачки, което турците обстрелват едновременно фронтално и с кръстосан огън. Те засипват това място с бомби от мортирните си батареи, които, взривявайки се сред гъстите редици на атакуващите, причиняват огромни жертви. Някои от офицерите и по-смелите войници правят опит да излязат от рова, но всеки, който се подава горе, заплаща с живота си. Междувременно ротите от Брянския и Житомирския полкове също слизат на пътя, хвърлят се в атака след  подолци и на свой ред попадат в този ужасен капан. Жертвите придобиват неописуеми размери. Полк. Духонин дава сигнал на първи и трети батальон от резерва на Подолския полк да подсилят атаката. Но още излизайки от окопите на Стоманената батарея, тези части попадат под активирания огън на турските оръдия. Въпреки това, вървейки  по кървавите следи на своите другари, и те стигат до фаталното място. Тук на свой ред спират и без всякакво укритие само увеличават броя на жертвите.

Постепенно настъпва паника и объркване, въпреки усилията на офицерите. Около 14  часа всички определени части  за атаката са в огъня и търпят страшни загуби. Неизвестно защо заповедта за отстъпление настъпва чак след около час. Започва поетапно оттегляне, придружено с нови огромни жертви. Около 16  часа  остатъците от атакуващите най-сетне се прибират зад укритията си.

Ситуацията е смущаваща – едва заглъхнали гърмежите се получава донесение от княз Мирски, писано в 10 сутринта на същия ден, че е атакуван мощно и че от Химитлии (Ясеново) няма никаква помощ.

Началник-щаба на корпуса ген.-майор Димитревски е подготвил вече донесение за Генералния щаб, описвайки несполуката на цялата операция. Точно тогава, около 16.30 часа, от мястото на току-що приключилата битка се чуват отново викове „Ура“. Удивлението на Радецки и останалите офицери е огромно,  когато от мъглата се появява ген. Столетов с двама офицери и турския полковник Ахмед-Хаджи бей.

Столетов рапортува на ген. Радецки, че неприятелските войски в полето са капитулирали и му излага в общи линии хода на атаката на ген. Скобелев срещу укрепения лагер при Шейново. Турските батальони в планината под командването на Ахмед-Хаджи бей, които до преди час упорито отстояват позициите си, също са хвърлили оръжие. Първоначално турският полковник посрещнал Столетов с недоверие, но когато му се изяснила безизходната ситуация, дава съгласие за капитулация. Когато ген. Столетов минава по пътя от  голямата турска траншея до Стоманената батарея, вижда по земята гъсти редове от руски войници.  Първоначално помислил, че това е отпочиваща част. Приближавайки ги, го обхванал ужас – генералът осъзнал, че това са избити солдати! Загубите на тази, оказвайки се безсмислена, атака са огромни- за двучасово сражение загиват 1 700 войници и офицери! Потресаващо сравнение: при сраженията на 27 и 28 декември за два дни колоната на Скобелев има загуби 1 135 човека, а на княз Мирски –  2 100;  в атаката по фланга в планината, за два часа – 1 700!

Поуките за руското командване са ясни – атаката на силно укрепени позиции, ако не се придружи с обход, носи огромни жертви за кратко време. В този частен случай има вина и самото  командване, вина за слабите комуникации със  своите части долу в полето, за недостатъчното разузнаване и последващото объркване поради стеклите се обстоятелства и закъснялата заповед за отстъпление. Но фактът е факт: в същото време, когато Вейсел паша връчва сабята си на ген. Скобелев, в планината, обгърнати от студ,  мъгла, под  дъжд от куршуми, полковете на 14 пехотна дивизия дават своите последни жертви в тази война. Взели участие в нея още от самото ѝ начало при форсирането на река Дунав, преминали през свирепите сражения през август 1877 на Шипка, преживели неописуемите виелици и студове в същата планина, най-накрая на 1 януари 1878 г. войниците от тази легендарна дивизия, наречена Драгомировска, с намален наполовина  числен състав от загубите в бойните действия, влиза в Казанлък.

 

* * *

 

Днес, 140 години по-късно, мястото, където се е разиграло това малко,  но ожесточено сражение от голямата битка за Шипка-Шейново, е тихо.  Тръгваме по стъпките на Житомирци. Западно от Орлово гнездо, пътеката, която води към Железния кръст, поставен на скалния масив, незабележимо се отклонява. Лъкатушейки между скалите, тя постепенно навлиза в буковата гора, обхванала вече целия склон. Внезапно пред нас се появява много опасен наклон и неволно си задаваме въпроса: а през зимата, в поледицата, как е било? Внимателно и бавно се спускаме надолу по стръмната пътека, използвайки за опора храстите и дърветата. Изведнъж, в сенките на  горската растителност се появяват забравените руски гробища на героите от атаката. Прави впечатление пълната тишина, не се чуват даже и звуци от птици, сякаш самата природа е отдала своята почит и пази ревностно паметта на руските войници.

Паметник-братска могила на 55-и пех. Подолски полк Братско гробище на загиналите от 55-и пех. Подолски полк Надгробна плоча на загиналите от 55-и пех. Подолски полк Паметник на прапоршчик Алехнович

 

 

 

 

 

 

 

 

Възможно е пукотът на някоя счупена клонка при нашето придвижване да подплаши сърна, пасяща на полянката пред паметните знаци, поставени тук още през 1878 г. и постепенно забравени от  потомците. Над нас, като ехо, съвсем слабо се дочува хорска глъч от туристите, обикалящи Паметника на свободата. Там се изнасят патриотични речи по време на тържества, там щракат фотоапаратите, жужат камерите, дават се интервюта. Поради настъпилите форсмажорни обстоятелства в новите концепции за развитието на Националните паркове като Шипка-Бузлуджа, акцентът тук пада единствено върху безспорно най-величествения паметник, изграден по проект на архитект Атанас Донков. Дали е редно или не, ние не можем да кажем. Можем само с умиление да открием сред дивите треви малки лехи кокичета, посети тук от неизвестна ръка  преди години, да видим букет горски цветя, положен върху братската могила на Подолци. Можем да спрем поглед върху малкия паметник, на 50 м от гробището, с надпис прапоршчик Алехнович. Прапоршчик! Остава открит въпросът защо точно той, макар че има загинали офицери с по-високи чинове, майори, капитани, защо точно прапоршчикът, какъв е бил неговият подвиг? От сухотата на руските дневници не става ясно, там той е само статистика.  Отбелязваме замислено, че има надежда в бъдеще това да бъде уточнено от  младите музейни специалисти.  Поставяме няколко стръка диви теменуги върху паметника и бавно се спускаме на юг.

 

Преминаваме през останките на голямата турска траншея, от злополучния ров вече няма и следа, и оставяме зад гърба си тишината, надявайки се, че наближава денят, когато героите от малкото сражение ще излязат от своето забвение.

 

 

[1] Всички дати в текста са по стар стил.

Ново работно време на Националния парк-музей „Шипка“ от 1 октомври 2018 г.

От 1 октомври 2018 г. експозицията в Паметника на свободата на връх Шипка е с променено работно време:

от 9,00 до 17,00 часа

Продажбата на билети се преустановява 30 минути преди края на работното време.

ФОРСИРАНЕТО НА ДУНАВ 27.06.1877 г. – БЛЕСТЯЩА ВОЕННА ОПЕРАЦИЯ НАРУСКАТА АРМИЯ

ФОРСИРАНЕТО НА  ДУНАВ  27.06.1877 г. – БЛЕСТЯЩА ВОЕННА ОПЕРАЦИЯ НАРУСКАТА АРМИЯ

Павел Митков, Златина Чорева

Първата задача на руското командване след обявяване на войната е да постигне военно надмощие в долното течение на Дунав. Преминавайки Прут, руската армия побързала да заеме стратегически пунктове в Румъния и да предотврати настъпателни действия на турците. Именно затова е разрушен Барбошкия мост, заети са Браила, Галац, Измаил и Килия. В това време Портата засилва мобилизацията, издига укрепления и концентрира силите си в Северна България. В общи линии придвижването на двете армии завършва в средата на юни 1877.

Непредвиденото прииждане на Дунава забавя операциите – действията се ограничават в рамките на артилерийски двубой. Смелите акции на руските моряци парализират турския речен флот и той практически прекратява активните си действия. В интерес на истината турските крепости Русе, Никопол и Силистра вдъхвали респект на руското командване. По течението на реката, русите разполагат батареи за бой с турската флотилия, като едновременно с това, обстрелвайки десния бряг на Дунава, опитват ефикасността на оръдията си и търсят слабите точки на турската отбранителна система. Сведенията, с които турското командване разполага, подсказват, че руснаците разполагат с достатъчно сили за няколко демонстративни атаки. Това принудило турският главнокомандуващ Абдул Керим паша да разпръсне силите си и по този начин защитата се оказала слаба във всеки отделен пункт.

Първото преминаване на река Дунав руските войски извършват в долното му течение, при Галац, с частите на 14 корпус, на 21 юни 1877. Възможно най-бързо корпусът заема линията Меджитие – Кюстенджа, след което и Исакча и Тулча. Настъплението се извършва с бавен темп, турските части се оттеглят от Кюстенджа, където се разполага щабът на ген. Цимерман, който преди да продължи, трябва да изчака действията на главните сили на армията, действаща на Балканите.

Когато се узнало за настъплението в Добруджа, почти никой от чуждестранните военни специалисти не вярва, че това е основното направление на руската армия и считат форсирането на река Дунав в района на Галац за лъжлива демонстрация. С право – въпреки, че това бил традиционният път на руските настъпления в предходните военни конфликти с Турция, в дадения момент той бил, меко казано, неразумен и неефикасен. За да затворят този път, турците изградили укрепения четириъгълник Русе, Силистра, Варна, Шумен и като се прибавел и силният им черноморски флот, видно било, че Добруджа е една сляпа улица.

Движенията на руските корпуси и укрепителните работи между Олтеница и Гюргево също така имали за цел да заблудят противника, защото за да се премине реката в този участък трябвало да се превземат Силистра или Русе, което би могло да стане след продължителна обсада. Сега вече се предпочитал бързият и стремителен поход към главната стратегическа цел пред остарялата тактика на обсада на крепости. Изрично в плана на ген. Обручев се настоявало за бързи маневрени движения за заемането на големи пространства.

И ето така, съвсем естествено в руския план вниманието е насочено към Никопол и Свищов, тъй като направлението Свищов-Търново предлагало преимущества от първостепенна величина. Да се следва това направление за руската армия означавало да бъде заплашен Одрин по най-сигурния и пряк път, след преминаването на Балкана през централните проходи. Това предполагало  също да се раздели турската армия на две, да се проникне в централната част на България, като военните действия се принесат сред приятелски настроено население, което би осигурило всестранна помощ и средства за изхранване на армията.

Щом планът бил утвърден, нямало колебания в централното направление на настъплението.

Извършени са проучвания на нивото на Дунав, за да се определи подходящият пункт за преминаване на реката. На първо място изборът паднал върху Зимнич-Свищов. Непосредствено след това поради състоянието на реката, чиито преливащи води навлизали дълбоко в румънския бряг, започва подготовка и при Турну Мъгуреле – Никопол. След няколко дни обстоятелствата стават благоприятни и руското командване се връща на варианта Свищов. За отвличане на вниманието на противника в различни пунктове на Дунава от устроените батареи е извършена тридневна артилерийска бомбардировка на крепостите Русе, Никопол и Видин.

Всичко, отнасящо се до преминаването, се държало в пълна тайна до последната минута. Стигнало се до резервираност и спрямо Александър II, около когото били групирани любопитни военни аташета на западните държави и кореспонденти. Разпространена е версията, че корпусът на ген. барон Криденер първи ще премине реката. Корпусът бил съсредоточен при Турну Магурели. Така на 26 юни армията е съсредоточена в два пункта- Турну Мъгуреле и Зимнич.

Освен командващият на VIII корпус, никой друг не бил уведомен за избраното място. 14 пех. дивизия на ген. М. И. Драгомиров, цялата планинска артилерия, 4-стрелкова бригада, сборна рота от гвардията, две пластунски роти и целия понтонен парк били насочени към Зимнич. Секретната заповед гласяла: „Преминаването с понтоните да започне на 26 срещу 27 юни през нощта“. През деня всякакво движение било забранено.

Изпълнението на съдбоносната тактическа задача е поверено на бележития военен теоретик, професор във Военната академия и командир на 14 пехотна дивизия ген. Михаил Драгомиров. Дали провидението има пръст или е само случайност, но именно частите на тази дивизия записват с кръв имената си няколко месеца по-късно, по време на грандиозните шипченски сражения. Волинският, Подолският и Минският полкове сътворяват чудеса от храброст и героизъм по старопланинските склонове, където и до днес паметниците по Шипченския проход напомнят за тях.

Генерал- майор Драгомиров и генерал-майор Йолшин

Но всичко започва на 26 юни през нощта. Ген. Драгомиров издава оригиналната си заповед, превърнала се в легенда за войниците: в нея се забранява изрично стрелбата, докато не се премине на отсрещния бряг, да се пази пълна тишина и че отстъпление няма да има. ,,Или в Дунава, или отвъд Дунава“- гласели думите на генерала.

В това време, на южния бряг, при Свищов, турците разполагат с незначителни сили и са в пълна заблуда за плановете на русите. Самият турски главнокомандуващ Абдул Керим паша, който инспектира свищовската позиция заявява: “По-скоро на дланите ми ще поникнат косми, отколкото те да преминат на това място“.

На 26 юни  в 21 часа започва спускането на понтоните при Зимнич. Четири батальона понтонери начело с ген. Рихтер извършват подготовката. Пехотата, облечена в сиви униформи, се подрежда в боен ред зад върбите. Около полунощ частите на 14 дивизия, разделени на шест ешелона, се насочват към мястото на форсирането. Към брега се предвижват18 000 души, 360 коня и 18 планински оръдия.

В два часа се отправя първият понтон на които били части на 53. Волински полк. Преминаването е сполучливо – те са открити на няколкостотин крачки от брега. Посрещат ги изстрелите на часовоите, някои от които изтичват нагоре, за да предупредят конния патрул, който се понася към Свищов, където се намирал турският табор.

Незабавно 3 стрелкова рота под командването на щабс-капитан Фок заема с атака на нож устието на малкия залив Текир дере. Това е и първата, макар и малка победа, извоювана от русите на територията на България. Скоро след усилване на пушечния огън започва стрелба и турската батарея, командвана от англичанин, заема позиции на височините до Свищов. По разказа на свищовски българи англичанинът загубил търпение от упоритостта на русите и избухнал: “Колкото и да ги избиваш, те се пъхат все напред“. Въпреки стрелбата руските части продължават дебаркирането. Два понтона са улучени и потъват, един от саловете с две планински оръдия също.

Стръмният бряг създавал огромни трудности. Постоянно прииждащите войски са насочвани в долината на  Текир дере. От тук се отправят към левия и десния фланг, за да подсилят стрелковата рота на Фок и образуват основа на боен ред с фронт към Свищов и Русе. Едновременно с това цялото ляво крило, съставено от гвардейски стрелци и поделения на Волинския и Минския полк, започва атака на височините. След няколко часа тежки боеве турците отстъпват и освобождават позициите си, които от изток заграждали устието на Текир дере. Така към 6 часа сутринта вражеските части са отблъснати от брега на значително разстояние и дебаркирането продължило сравнително безопасно. Напредването на първите ешелони отдясно и отляво на Текир дере продължава, тъй като противникът обстрелва от съседните височини долината на реката и не позволява директното изкачване на брега. Скоро две турски оръдия, система Круп, са разположени на височината срещу руския център и откриват убийствен огън. Същевременно турските табори правят опит да разделят на две руските войски, но с взаимни усилия тези атаки са отблъснати.Тук се проявяват и качествата на руските офицери да вземат самостоятелни решения и да подпомагат взаимно застрашени участъци, които не са от дадена част.

В 8 часа ген. Драгомиров нарежда да се спре настъплението по цялата линия и заповядва на ген. Йолшин да направи и невъзможното, но да задържи хребета на височината. Турците прекратяват атаките си в центъра и техните батареи насочват огъня си срещу кораба „Анета“, който пренасял нови войски на десния бряг.

Считайки дебаркирането за сигурно от изток, ген. Драгомиров решава, че е време да пристъпи към основната задача – заемането на веригата от височини, които се издигат над Свищов.

В.В. Крестовский. "Двадесет месеца в действащата армия (1877-1878)"

В 10 часа Драгомиров и Скобелев заедно преминават реката. В 11 часа започва атаката на височините – първа бригада на дивизията: 53. Волински и 54. Мински полк, стремително настъпва на изток към село Вардим. Втора бригада – 55. Подолски и 56. Житомирски полк, настъпва към Свищов, а четвърта стрелкова бригада се насочва на юг.

Малко след 15 часа на 17 юни, подолци и житомирци навлизат в Свищов – първият освободен град в България. Вечерта на същия ден освен 14 дивизия всички части на VIII корпус вече са на десния бряг на Дунава.

За успешното дебаркиране ген. Драгомиров изпраща рапорт до Главнокомандващия: “Характерна черта за боя на 27 юни бе фактът, че първите части които започнаха сраженията, не образуваха цели батальони, нито роти, нито взводове; дебаркирайки, те образуваха импровизирани команди. Нашите храбри войници, водени от началници, които често не бяха техните, издържаха геройска битка без и най- малката  надежда да бъдат подкрепени….Те взаимно си оказваха помощ“.

Успехът на първите форсиращи войски бил пълен, бил блестящ, а понесените загуби – едва 800 души, извадени от строя.

Свидетели на всички тези събития са и чужденци, взели участие  във форсирането: пруският съветник в главната квартира майор Лигниц, австрийският полковник Ленейзея, кап. Бола, както и румънците ген. Зефкар и полк. Герсел.

Влизането на победителите в Свищов е много тържествено. Първи влиза в града ген. Петрушевски: “…радостни, българите падаха на колене, а жените целуваха ръцете на избавителите“.

“Що се отнася до българите, пише в белгийската преса, те посрещнаха русите като братя-освободители, на които поднасяха хляб и сол“. Виенският Presse  съобщава: „Радостта на населението да се опише е невъзможно…така е щастливо, така е весело, като че ли е настъпил светъл празник….с възторг всички говорят: дойде часът на нашето освобождение, а камбаните бият, бият“.

След форсирането на Дунава руското командване поставя две задачи: да се заемат проходите в Централна Стара планина и се разшири театъра на военните действия.

Изненадани от бързината на действията при Свищов, турците не предприемат настъпателни действия. Казашката конница  напредва, разпръсквайки черкезки отряди. Много скоро, към средата на юли, две седмици след преминаването на реката, Русе вече е заслонен, Никопол – застрашен, Балканът – преминат.

Форсирането на река Дунав от руската армия през 1877 г. е окачествено от военната наука като класическа операция  и крупно новаторско постижение на руското военно изкуство.Съвременният европейски печат отбелязва, че преминаването на Дунава е извършено неочаквано, бързо, с изумителна енергия и с поразително изкуство.

Докато дипломатите били зашеметени от блестящата руска операция на Дунава, българското население устройвало небивало посрещане на освободителите – по пътищата от Свищов до Търново, където се движели руските войски и българското опълчение, “цялото население се изсипваше по пътя насреща ни“, пишат очевидци.

 

Специалисти от Националния парк-музей „Шипка-Бузлуджа“ участваха в Петата национална среща „Музеите и устойчивото развитие“ в Пловдив

От 8 до 10 юни в Пловдив се проведе Петата национална среща „Музеите и устойчивото развитие“. Организатор бе Дирекция „Културно наследство, музеи и изобразителни изкуства“ на Министерството на културата. Домакини бяха Регионалният етнографски музей – Пловдив, Регионалният исторически музей – Пловдив, Регионалният археологически музей – Пловдив, Регионалният природонаучен музей – Пловдив, и Градската художествена галерия- Пловдив. Срещата бе открита от кмета на Пловдив Иван Тотев.

Тази година темите на форума бяха: „Дарителите в българските музеи“, „Археология и иманярство – спасените реликви“, и „Личност и време – чужденци, работили за България“. В срещата, продължила три дни, взеха участие над 120 представители на всички музеи в България.

Сред участниците бяха Павел Митков и Златина Чорева от Националния прак-музей „Шипка-Бузлуджа“, които представиха приноса на познатия на казанлъчани Феликс Вожели за залесяването на Шипченския Балкан и овладяване на пороищата. Презентацията за заслугите на френския лесовъд бе посрещната с голям интерес, тъй като темата за пороите и наводненията е изключителна актуална в днешно време. За широката публика е неизвестно, че много от съоръженията, изградени от инж. Вожели, действат и до днес – 110 години по-късно.

139 години от обявяването на Руско-турската война 1877-78 г.

Войната 1877-1878 г. Защо и Как?

Павел Митков, Златина Чорева

Колкото по-голяма става дистанцията във времето от дадено историческо събитие, толкова повече се засилват тенденциите за неговата подмяна и различно тълкуване.

В наше време точно историческият ревизионизъм, свързан с Руско-турската война от 1877-1878 г., се засилва все повече и придобива по-мащабен характер. Самата война и нейния изход продължават да бъдат отбелязвани като начало на Третата българска държава и това естествено не подлежи на съмнение. Но с този факт като че ли съгласието свършва. Критични съмнения и догадки за причините, характера и целите на тази война се срещат навсякъде в публичното пространство. Цитират се части от договори, споразумения, без обаче да се прави опит за цялостен поглед /с изключение на  все по-редките сериозни публикации/, извеждат се неубедителни тези от контекста на историческите извори…

През втората половина на 19 век в Европа и на Балканите политическите и етническите противоречия са толкова силни и дълбоки, че за да се прави опит за техния анализ в кратка статия не е възможно.

Началото на Източния въпрос може да се отнесе в далечния 18 век, когато започва съперничеството между Австрия и Русия на Балканите. В този период Петър I оформя първите проекти за създаване на християнски държави под егидата на Русия в Югоизточна Европа, доразвити от Екатерина II в т. нар. „Гръцки проект“ и обособяване на голяма православна държава. Разбира се, двете велики по това време империи имат различно виждане за осъществяване на целите си – Хабсбургите с териториално разширение за сметка на Европейска Турция, докато руските проекти не предвиждат териториални анекси, а в тях дори все още е и чужда идеята за славянска взаимност. По това време концепцията е била обща принадлежност на всички поробени народи към православието. Ето защо е включена и прочутата клауза в Кючук-Кайнарджийския договор от 1774 г., която дава правото на руския император да защитава интересите на християните в Османската империя, важаща чак до Кримската война 1853- 1856 г.

Истината е, че руската дипломация проявява реализъм още тогава и никога не планира териториално разширение в Източна Европа, по-скоро търси възможности за налагане на политическо влияние. Възраждането на балканските народи и идеите за самостоятелни  национални държави датират от началото на 19 век. – Френската революция, Наполеоновите войни, отстраняването на старите европейски династии създават нова атмосфера в Югоизтока.

Сръбските въстания от 1804 и 1815 г.се явяват първият опит да се отхвърли чуждото османско владичество и да се създаде нова национална държава. Примерът им е последван от Влашко, Молдова и Гърция. Именно при гръцкото въстание Англия, признавайки едностранно Гърция за воюваща страна, за първи път нарушава и принципите на Свещения съюз от 1815 г. – времената вече са други. Самият Съюз издържа до Кримската война, когато се разпада и десетилетия по-късно се възражда като съюз на Тримата императори.

Кримската война е вторият голям етап от борбите на балканските народи  през 19 век за национално освобождение. Изходът от нея е негативен за Руската империя –  славата от нейната мощ, дала основание на Александър I да заяви на Виенския конгрес през 1815 г.:  „Някои се осмелиха да говорят с мен за Полша“, маршът на руската армия в Париж, суворовските победи – всичко остава един спомен и същевременно служи за основа на стремежа за ново политическо пробуждане. В последвалия период Руската империя насочва своето политическо влияние към Далечния Изток, съгражда Владивосток, осъществява се продажбата на Аляска, завоюват се нови територии. Едновременно с това започва реконструиране на военната и вътрешнополитическата система на страната. Това в никакъв случай не означава, че руската дипломация отклонява вниманието си от Балканите, напротив, засилват се връзките на Русия с национално-освободителните движения и се изчаква подходящ момент за реванш. От тези изключително сериозни интереси на европейската сцена може да си направим изводите за дипломатическите трудности, съпътстващи нашето Освобождение.

Първите стъпки за възстановяване влиянието на Русия е едностранното анулиране от нея на режима на Проливите от 1856 г. Възползвайки се от разгрома на Франция от Германия през 1871 г., руската дипломация успява да възстанови правото си да строи бойни кораби и крепости по Черноморието. В отново начертания си път към Източното Средиземноморие тя има интерес от създаването на славянска православна държава, намираща се под нейно влияние. Това съвпадане на интереси е главният елемент в историята на Източния въпрос и основен принцип в отношението й с българите. С такава външнополитическа програма Русия ще влезе в една, казано просто, странна война, в която наред с имперските цели се търси и морално удовлетворение. Между интересите на самодържавието и обществото в Русия има огромни различия, но за обявяването на война има единодушие. Както пише Иван Аксаков на ген. Черняев в Сърбия през 1876 г.: „ Повтарям – руското общество се интересува от българите, не по-малко, дори повече, отколкото от сърбите…“

И един парадокс: както е отбелязано в анализа на обществения интерес към Балканите  в един емигрантски вестник, „…политическата атмосфера е същата във Франция през 18 век, когато на поданиците на абсолютния монарх Луи XVI е позволено да съчувстват на Вашингтон и Франклин, да организират и изпращат хора, които да се бият за свободата и независимостта на 13-те колонии в Северна Америка срещу метрополията Англия. Тези свободи не са били гарантирани във Франция, както и по онова време в Царска Русия, но на руснаците по-същия начин е разрешено не само открито съчувствие към поданиците на Османската империя, но и да се бият за права и свободи, които липсват в собствената им държава. И да, те го правят с ентусиазъм и желание, което в дадения момент може да се сравни само с времената от Наполеоновото нашествие.

Но да се върнем малко назад. Събитието, което създава голямата балканска криза, обект на политика, анализи, морал, и накрая на военни действия, е несъмнено Априлското въстание от 1876 г. Именно тогава е изведена тезата за морала на просветена Европа. Благодарение на дописките на чуждестранни журналисти и прогресивно мислещи консули и дипломати, отзвукът от потушаването на въстанието е огромен – декларации, митинги, протестни ноти във Великобритания, Франция, Русия и Австро-Унгария. Българският въпрос постепенно заема централно място в Балканската криза.

Темата България вече се разисква на високо дипломатическо ниво и това е голям пробив в мълчанието за съществуването и потенциала на българската нация, съзнателно или от невежество пренебрегвано столетия наред. Именно това става и причина за обсъждане и подготовка на голяма конференция в столицата на Османската империя. Руската имперска дипломация започва сондиране с другите Велики сили за действия и реакция в случай на война, макар че на този етап – лятото на 1876 г. – военни действия все още не се обсъждат сериозно. Съобразявайки се с решенията на Виенския конгрес от 1815 г., Русия се мъчи да уреди въпроса с българите по дипломатически път, тъй като за създаването на нови европейски държави според конвенцията е нужно съгласието на всички Велики сили. До този момент Австро-Унгария по принцип не гледа с добро око на създаването на нови славянски държави на Балканите. Англия също се обявява за запазване на статуквото.

Събитията от 1876 г. – въстанието в Босна и Херцеговина, Сръбско-турската война, Априлското въстание променят позициите на тези държави. С цел евентуална военна намеса при необходимост, в Райхщад се сключва споразумение между Русия и Австро-Унгария, свързано с разпределението на териториите на Европейска Турция след евентуална успешна война. В съществуващата огромна литература за дипломатическата предистория на Освободителната война стои отворен въпросът за точка 2 от това споразумение, потвърдено и на последвалата Будапещенска тайна конвенция от 15 януари 1877 г., а именно че на Балканите няма да се създава голяма славянска държава. Понеже териториалните устройства на България, Албания, Тесалия, Румелия са обект на отделни текстове с договорна сила, трудно може да се направи изводът, че става въпрос точно за България.

Важно е да се отбележи едно обстоятелство –  създаването на България все още е хипотеза, само евентуален вариант, засягащ териториите на Балканите. Странно е, че на последвалата Цариградска конференция, Австро-Унгария, а и другите Велики сили, не се противопоставят на предложения проект, който в много отношения припокрива по-късно договора от Сан-Стефано. Вниманието на Хабсбургите е насочен към Босна и Херцеговина и излаз на Адриатика. Въстанията и бунтовете на християните през 1876 г. променят настроенията и в Османската империя. Усилията на поданиците на султана да си осигурят суверенитет предизвиква силно раздразнение сред всички слоеве на мюсюлманското население.

В тази обстановка на несигурност и недоволство султан Абдул Азис е свален. Съмишлениците на прословутия реформатор Мидхат паша поставят на престола психично болния Мурад V. Надали тези действия са извършени без одобрението на английската дипломация. Мидхат и неговите сподвижници са обявени за представители  на нацията и от тях се изисква да удовлетворят националната гордост и да се опълчат на Европа – така изходът на Цариградската конференция е предопределен.

Конференцията приключва официално своята дейност на 20 януари 1877 г. Посланиците на шестте държави участнички /Англия, Русия, Франция, Германия, Австро-Унгария, и Италия/ напускат турската столица в знак на протест –  дипломатическите средства са изчерпани. Последен опит за избягване на войната е Лондонският протокол от 1877 г., но всъщност нито една от Великите сили не вярва в неговата ефикасност. Очаквано протоколът е отхвърлен от Османската империя.  Русия, с нежелание на имперския кабинет, взима курс към война. Истината е, че войната с Турция изправя Русия пред финансова катастрофа. Наистина, при огромния платежен дефицит, Руско-турската война е първата в историята на Русия, която започва въпреки волята на императора и повечето министри, които отстъпват под силния натиск на общественото мнение. Ето защо и твърденията за експанзия и користни цели като основна причина за войната са несъстоятелни, тя започва и завършва като Освободителна.

За първи път Руската империя воюва с наборна армия, реорганизирана от последните реформи на военния министър Милютин. В случай на непредвидени усложнения се взимат  отбранителни мерки не само по Черноморието – на океанската руска ескадра е наредено да се върне от Северна Америка в Балтийско море, в  Кронщад. Укрепяват се Владивосток и Тихоокеанското крайбрежие. Германия внимателно наблюдава събитията, Англия добавя военни сили по бреговете на Египет и средиземноморските острови, Австро-Унгария придвижва войски на границата с Босна и Херцеговина, САЩ, стриктно спазвайки доктрината Монро, очакват с надежда включването на Англия в конфликта – по-този начин се надяват да разбият британския търговски монопол в Америките.

Впрочем, въпреки приятелските американо-руски отношения от този период, САЩ  доставят огромно количество модерно въоръжение и боеприпаси на Турция през цялата война. Това е „благодарност“ за руската позиция на ненамеса по време на Гражданската война и очевидно търговските интереси надделяват.

На 24 април 1877 г. в Кишинев е прочетен Манифестът за обявяване на войната. Ден по-късно същият е прочетен на заседанието на Думата в Москва, предизвиквайки бурни аплодисменти. И така, започнала под силното въздействие на руското обществено мнение, войната от 1877-78 г. постепенно смесва идеализъм, жертвоготовност и славянски симпатии с икономически интриги и политически сметки…, но за нас нейният край е Ново начало.

138 ГОДИНИ ОТ БОЕВЕТЕ ПРИ ШИПКА-ШЕЙНОВО

Павел Митков, Златина Чорева

Във военната история има събития, които съчетавайки гениална военна стратегия за времето си и безсмъртния подвиг на обикновения войник, остават завинаги в паметта на потомците. Такова събитие в нашата история от бойната летопис на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. е военната операция по Зимното преминаване на Балкана и сражението за укрепения турски лагер край селата Шипка и Шейново.
На 9 януари 2016 година се навършват 138 години от тези епични боеве. Това са едни от поредните сражения на Руската армия и Българското опълчение, които откриват пътя за по-нататъшно настъпление към Цариград.
През месец декември 1877 г. войната навлиза в своя решителен етап. След няколкомесечна обсада пада Плевен и Осман паша капитулира. Тази победа дава възможност на руската армия да поднови настъпателните си действия по всички фронтове. Главното командване взема решение, че въпреки трудните зимни условия войските трябва да преминат Балкана и предприемат широко мащабно настъпление на юг от Стара планина. В изпълнение на това решение основната задача на Шипченския отряд под командването на ген.-лейт.Радецки, който след подсилването му достига числен състав около 48 000 души и 100 оръдия, е да се насочи в района на Шипка-Шейново. Крайната цел е да се превземе укрепеният турски лагер и разгроми армията на Вейсел паша.
За целта ген. Ф.Ф. Радецки разделя отряда си на три отряда, в които се включва и Българското опълчение. Той с частите си остава на прохода за действие по фронта, а в обход от запад и изток тръгват две колони.
Дясната (западна) обходна колона, наброяваща около 15 800 души, под командването на ген.-майор М. Д. Скобелев трябва да премине Балкана през труднодостъпната Химитлийска пътека и да слезе при с. Химитлии /дн.Ясеново/. В състава на тази колона влизат и седем български опълченски дружини /1-ва, 2-ра, 3-та, 4-та, 5-та, 6-та, и 10-та/.
Пътят на лявата (източна) колона, наброяваща около 18 000 души, командвана от ген.-майор Н. И. Святополк-Мирски, минава през Тревненския проход и селата Селци, Горно, Средно и Долно Гюсово /дн. Изворово/ . Към нея се числи и 9-а опълченска дружина.
Руското командване решава преминаването на Балкана да започне на 5 януари 1878 г. С помощта на българското население частите на Шипченския отряд започват своя труден преход. Освен със студа, който надминава -20 градуса, те трябва да се справят и със стръмния и засипан от дълбоки преспи път.
В щаба на ген.Скобелев е писателят П.Р.Славейков, който познава проходите в Стара планина. За него А. Н. Куропаткин, началник щаб на Скобелевата колона, пише: „И наистина мъчно е да се каже какво бихме направили ние без Славейков. Той ни доставяше безчет сведения за положението на турците отвъд Балкана. Той бе организирал цели чети, които минаваха там и оглеждаха турските позиции. По целия път при спускането на Скобелевия отряд отстраняваше множество пречки и снабдяваше с всичко необходимо две и половина дивизии…И само тогава отдъхна, когато минахме Балкана и турците бидоха съсипани при Шейново“.
Заедно с други водачи те успяват да преведат отряда през Химитлийската пътека. За един от тях, Начо Вълков от село Химитлий /Ясеново/, Немирович-Данченко си спомня „Нашият водач не взе дори и възнаграждение за своя подвиг. Той просто отмъщаваше на турците за смъртта на своите деца…“
Помощ от българското население получава и колоната на ген.Святополк-Мирски.

Худ. П.П. Соколов, Преход през Балкана 1878г.

Худ. П.П. Соколов, Преход през Балкана 1878г.

При тази тежка обстановка особено силни и окуражаващи се оказват думите на ген. Скобелев, с които той се обръща към своите войници: „…Предстои ни труден подвиг, достоен за постоянната и изпитана слава на руските знамена. Днес ще започнем преминаването през Балкана с артилерия, без пътища, като си пробиваме път през дълбоки снежни преспи пред очите на неприятеля…”.
Според плана на руската Главна квартира двете обходни колони при добро време трябва да достигнат поставената цел на 7 януари вечерта и на следващия ден да започнат атаките срещу турския лагер.

Сраженията при Шейново

Сраженията при Шейново

Бойните действия започват на 8 януари 1878 г. Частите на генералите Скобелев и Мирски трябва да атакуват едновременно, но трудният и заснежен път забавя колоната на ген.Скобелев. На този ден авангардът му успява да проведе само демонстративна атака срещу Шейново. Овладяването на турския лагер започва колоната на ген.Мирски. Първоначално в атака тръгват баталъоните на 4-та стрелкова бригада. След като успяват да превземат първата укрепена линия, те правят опит за атака и на втората линия неприятелски укрепления. Ген. Мирски провежда няколко атаки срещу нея, но не успява да я превземе.
На 9 януари започва последното голямо сражение. Вейсел паша атакува частите на ген.Мирски. В същия този момент под звуците на полковата музика колоната на ген.Скобелев тръгва в настъпление от запад. Атакувани са предните отбранителни позиции от западния сектор. В боя се включват последователно Углицкия, Суздалския и Владимирски полкове, както и опълченците от 5-а дружина, които под възгласите на неудържимо ”ура” тръгват към турските окопи.
Кавалерията на двете колони се съединява южно от с. Шейново. Войските на Мирски завладяват с. Шипка и турската армия се оказва обградена. На обяд ген.Радецки предприема фронтална атака по стария шипченски път в посока на противниковите укрепления под Орлово гнездо, но среща силен отпор от страна на турските сили. Тази спряна атака на русите в планината по никакъв начин не блокира блестящата операция на Скобелев и Мирски.
Преодолели препятствията на заснежените балкански пътеки, руси и опълченци се сражават геройски до момента, в който принуждават корпуса на Вейсел паша да капитулира.
„Трудно е да се придаде с думи възторгът на войниците – пише В. В. Верешчагин. – Всички шапки полетяха нагоре и пак, все по-нагоре и по-нагоре. Ура! Ура! Ура! – безкрай. По-късно аз нарисувах тази картина.“

Худ. В. В. Верешчагин Шипка-Шейново

Худ. В. В. Верешчагин Шипка-Шейново

Тази победа дава възможност за настъпление на руската армия към Одрин и Цариград.
С приключването на войната и с подписването на 3 март 1878 г. на Санстефанския прелиминарен договор на картата на Европа отново се появява държавата България.
В тези дни, когато от ожесточените и съдбоносни боеве ни делят 138 години, да си спомним за подвига на руските войници и българските опълченци, който допринася за осъществяването на българския национален идеал.

аметник на победата край с. Шейново

Паметник на победата край с. Шейново