Преклонението пред паметта на видни дейци на националноосвободителните борби на българския народ срещу Османската империя започва да се налага като масова практика в първите следосвобожденски години. В условията на наложеното с Берлинския договор териториално статукво на Балканския полуостров и свързаното с него изкуствено разделение на българите от двете страни на Стара планина, отдаването на почит пред делото на революционери като Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев и Любен Каравелов се превръща в средство за легитимиране борбата на българския народ за възстановяване на накърненото национално единство.
Този процес засяга и отбелязването на годишнини, свързани с похода на обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от лятото на 1868 г. и нейното последно сражение с турския поробител в подножието на връх Бузлуджа. Съвсем скоро легендарният подвигът на бузлуджанските герои, загинали и погребани между другото в непосредствена близост до прокараната през 1878 г. граница между българите от двете страни на Балкана, ще се превърне в знаме на тяхната борба за съединение на Княжество България и Източна Румелия.
Карапановата кория, худ. Хенрих Дембицки
Споменът за Бузлуджанската епопея се възражда с пълна сила след Освобождението на България. На 14 февруари 1882 г., по инициатива на Христо Ваклидов, във възстановения след опожаряването му по време на Руско-турската война храм „Успение на Св. Богородица“ в с. Шипка е отслужена панихида в памет на „всичките мъже, които са работили за народа и са станали жертви за него“. По време на църковната служба са споменати имената на мнозина видни български революционери и просветители, сред които е войводата Хаджи Димитър Асенов. След отслужения молебен за здраве реч произнася шипченският общественик Христо Духовников. В словото си той описва приноса на героите за извоюване на освобождението на българския народ. В края на тази първа по рода си публична проява в Казанлъшкия регион, свързана с делото на сливенския войвода, присъстващите избират специална тричленна комисия, която е натоварена със задачата да поднесе „зелен венец с един букет“ на гробовете на Хаджи Димитър и неговите другари на връх Бузлуджа.
Въпросът за организирано отбелязване на годишнините от Бузлуджанската епопея и нейното монументално увековечаване е повдигнат за втори път няколко месеца по-късно. На 22 октомври 1882 г. на страниците на вестник „Марица“ Христо Духовников публикува специално възвание към българския народ, в което споделя своите впечатления от състоянието на лобното място на прочутия войвода. „Мене ме тръпки пронизаха днес – пише той, когато бях при гробовете на тези достойни български юнаци. Аз се просълзих над останките им от кости. Местата им не личаха; трева беше обрасла на гърдите им. Само хладен ветрец се тихо вееше!“. Видяното, определено като „черна неблагодарност – неблагодарност срамна и недопустима“, мотивира Духовников да призове правителствата на Княжество България и Източна Румелия и всички родолюбиви българи час по-скоро да организират кампания за набиране на средства, с които да бъде изграден паметник за бузлуджанските герои.
Христо Духовников (1 февруари 1850 г., с. Шипка, Казанлъшко – 1911 г., София) – български учител, търговец и общественик. В началото на 70-те години на XIX век работи като учител в селищата на Североизточна България. В края на 1873 г. се завръща в Шипка, където продължава да практикува учителската професия. В периода 1880-1890 г. работи като Старозагорски окръжен горски инспектор. Народен представител в IV Обикновено народно събрание и III Велико народно събрание. (Личен архив: сем. Духовникови)
Сградата, в която се е помещавала Ученическа дружина „Искра“ през 1883 г., худ. Радомир Мандов
В началото на 1883 г. казанлъшката Ученическа дружина „Искра“ предприема конкретни действия за организиране на първото официално честване на Бузлуджанската епопея. Неугледното състояние на гробовете на героите провокира Теню Проданов – председател на организацията, да постави въпроса за тяхното обгрижване за обсъждане по време на една от последвалите сбирки на ученическата дружина. Единодушно и с огромно въодушевление младежите решават да издирят и обозначат лобните места на Хаджи Димитър и неговите четници. Те споделят намеренията си с назначения през 1882 г. за учител по история и граматика в Казанлъшкото мъжко класно училище Георги Кърджиев, който одобрява и насърчава патриотичната идея. С негова помощ младите искристи се свързват със свещеника Иван Стоянов от с. Хасът (дн. гр. Крън, община Казанлък), който през далечната 1868 г. участва в погребението на загиналите български революционери.
В ранната утрин на 10 юли 1883 г. младите ентусиасти се отправят към връх Бузлуджа. В с. Хасът към тях се присъединяват отец Иван и няколко младежи от селото. Водена от стария духовник и Георги Кърджиев, групата лесно открива гробовете на поборниците. Над почистените от покрилата ги буйна растителност лобни места са поставени три нови дървени кръста. Отслужена е кратка панихида. Присъстващите се обединяват около идеята всяка година на 18 юли, денят на последното сражение на четата или в най-близкия до тази дата неделен ден, да бъде организирано честване в памет на Хаджи Димитър и неговите четници. Взето е решение, съвместно с Казанлъшкото градско управление, да се организира дарителска акция за набиране на средства за построяване на паметник.
Георги Кърджиев (17 април 1854 г., с. Арбанаси, Търновско – 5 януари 1907 г., София) – български учител, публицист и общественик. Възпитаник на Русенското мъжко класно училище (1866 – 1869 г.) и Великата школа в Белград (1871 – 1872 г.). Издател на вестниците „Работник“ и „Братство“ (1881 – 1882 г. и 1884 г.). Народен представител в XI и XII Обикновено народно събрание (1901 – 1903 г.). (Архив РИМ – Русе)
Иван поп Стоянов (1826 г., с. Шипка, Казанлъшко – 1915 г., с. Крън, Казанлъшко) – български църковен деец, учител и общественик. Дълги години работи като шивач в родното си село. През 1867 г. е ръкоположен за свещеник в с. Хасът, където се преселва и живее до смъртта си. Един от организаторите на първото официално честване на Бузлуджанската епопея през 1883 г. (Личен архив: Снежана Христова)
След завръщането си от Бузлуджа представители на Ученическа дружина „Искра“ запознават кмета на Казанлък Илия Стоков с взетите ден по-рано решения. С негова помощ на 14 юли 1883 г. в града и околните села е разпространена информация за предстоящото тържество. Няколко дни по-късно на историческия връх е проведено първото официално честване на Бузлуджанската епопея. Макар времето за подготовка да е сравнително кратко, на 17 юли 1883 г. около 400 души, предимно от Казанлък и селата Шипка, Шейново, Секеречево (дн. Хаджи Димитрово, община Казанлък), Хасът и Енина, се събират около гробовете на бузлуджанските герои. Казанлъшкият архиерейски наместник поп Христо Караджов отслужва панихида за загиналите. В словата си учителите Антон Наследников и Георги Кърджиев представят причините, довели до организирането на четническата акция от 1868 г., целите, които тя се стреми да постигне и страданията, които четниците преживяват по време на своя легендарен поход. След края на официалната церемония е осветен предварително приготвения обреден курбан. Скоро цялата местност е огласена от звуците на гайди и гъдулки. Отделни рецитатори разпалено изпълняват Ботевото стихотворение „Хаджи Димитър“. Балканът еква от народни и патриотични песни. Част от хората се хващат на голямо кръшно хоро.
В ранния следобед поклонниците са поканени отново да се съберат около гроба на Хаджи Димитър. Думата е дадена на Стефан Костов – народен представител в Областното събрание на Източна Румелия. Своите мисли с множеството споделя и свещеник Христо Караджов. Преди да се разотидат присъстващите избират настоятелство, което да поеме грижата за събирането на средства за изграждане на паметник на бузлуджанските герои. Първите вноски са направени на самото място. Присъствалият на поклонението Христо Духовников внася за делото сумата от 200 гроша, а по информация на редакцията на вестник „Народний глас“ до края на деня са събрани приблизително двадесет турски лири. Акцията за осигуряване на необходимите парични средства е продължена през следващите седмици. Пари се събират в Казанлък и околните населени места. Идеята на членовете на настоятелството е тя да продължи и в други селища на Княжество България и Източна Румелия, за да се осигурят парите, необходими за изграждането на паметника.
Хаджи поп Христо Караджов (1836 г. с. Шипка, Казанлъшко – 18 февруари 1911 г., Казанлък) – български духовник, учител и общественик. Възпитаник на Казанлъшкото мъжко класно училище. В периода 1858 г.-1865 г. учителства в Шипка, Мъглиж и Казанлък. На 3 април 1866 г. е ръкоположен за свещеник в казанлъшката църква „Св. Йоан Предтеча“. Активен участник в църковно-националната борба за независима българска църква. Един от инициаторите за създаването на Казанлъшкото педагогическо училище през 1883 г. Народен представител в IV Обикновено народно събрание и III Велико народно събрание. Дългогодишен архиерейски наместник на Казанлъшка духовна околия, който има съществен принос за построяването на много училища и църкви в Казанлъшко.
Антон Наследников (17 януари 1856 г. в с. Щръклево, Русенско – 29 април 1930 г., София) български учител и общественик. Възпитаник на Русенското мъжко класно училище и Габровската мъжка гимназия. През есента на 1881 г. е назначен за главен учител в Казанлъшкото мъжко класно училище, което ръководи до 1884 г. В периода от 1885 г. до лятото на 1894 г. е директор на българските мъжки класни училища в Скопие и Битоля и ръководител на мъжкия и девическия пансион в Битоля. Учителската му кариера продължава в Габровската мъжка гимназия, в която преподава до 1898 г. и в столичната Централна девическа гимназия (1904 – 1908 г.). (ЦДА – София)
С честването на Бузлуджанската епопея на 17 юли 1883 г. е поставено началото на един от най-дълго провежданите траурни събори, посветени на борбите на българския народ за национално освобождение и обединение. През следващите десетилетия, макар и с известни прекъсвания, поклонението се утвърждава като постоянна традиция, даваща израз на най-съкровените чувства на признателност на българския народ към подвига на Хаджи Димитър и неговите четници. Благодарение на ежегодно организираните траурни събори и характерните за тях помпозност и революционен мистицизъм, за няколко поколения българи името на връх Бузлуджа се превръща в символ на искрен патриотизъм и готовност за саможертва в името на обединението на българите от Мизия, Тракия, Македония и Добруджа.
Още от самото си възникване Хаджидимитровите чествания излизат далеч извън рамките на обикновено поклонение пред подвига на революционерите от доосвобожденския период. Твърде скоро организираните възпоменателни церемонии се превръщат в трибуна, от която към българската общественост и международните фактори се отправят конкретни политически искания. Освен за пропагандиране на големите национални цели, каквито несъмнено представляват Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 1885 г. и обявяването на българската независимост през 1908 г., Бузлуджанските тържества са използвани за партийна пропаганда и публична легитимация на послания, засягащи различни злободневни въпроси от българския обществено-политически живот.
