Едно почти забравено сражение в рамките на голямата военна операция Шипка-Шейново

Павел Митков

В навечерието на 140 години от подписването на Санстефанския  мирен договор, бележещ началото на новата българска държава, в кратък обзор ще се опитаме да представим част от едно епично сражение, по мнението на множество военни специалисти и историци най-важно и решаващо за изхода на войната, а именно сражението за укрепения турски лагер при селата Шипка-Шейново. Става дума за фронталната атака на ген.  Радецки на 28 декември 1877 г.[1]  от връх Шипка.

Падането на Плевен и капитулацията на Осман паша дават възможност на руското командване да планира настъпателни операции. Командването взима решение, въпреки трудните зимни условия, за преминаване на Стара планина и настъпление на юг.

В целия този план основната задача на Шипченския отряд на ген.-лейт. Радецки, който след подсилването му достига числен състав около 48 000 души и 100 оръдия, е да  превземе турския лагер при селата Шипка- Шейново. За целта ген. Радецки разделя своите части на три колони –  дясна, под командването на княз Святополк-Мирски, лява, командвана от ген. Скобелев,  и централна, оставена под негово пряко  командване. Целта на колоната на Радецки е да извърши атака само при необходимост от връх Шипка (Св. Никола) към силните турски укрепления в планината.

Тъй като за действията на колоните на княз Мирски и ген. Скобелев е писано много, както и подробно е разглеждано цялото сражение в долината между селата Шипка и Шейново, в това изложение ще се спрем на малко разглежданата фронтална атака на ген. Радецки, причината и последствията от нея, нейната целесъобразност и грешка или необходимост е била тя.

Както споменахме по-горе, основната цел на Шипченския отряд е била укрепеният лагер при село Шейново. Превземането на лагера трябвало да се извърши с обход.  Именно поради това целият корпус е разделен на колони.  Залагало се е на изненадата и на координираната атака от две страни –  запад и изток. Също така по план ген. Карцов със своите части е трябвало към 22 декември да премине Беклемето, да завладее Карлово и по този начин да осигури фланга на западната колона на ген. Скобелев. По така направените разчети колоната на Скобелев щяла да се увеличи с пет до шест батальона.

Придвижването на Мирски и Скобелев започва по план на 24 декември 1877 г. На 25 декември надеждата за подкрепа от ген. Карцов изчезва – Главната квартира известява, че при движението си през Троянския проход колоната е срещнала силна съпротива от противника и огромни препятствия заради  местността и климатичните условия.

За ген. Радецки остава да разчита само на собствените си сили при възникналата  нова опасност за евентуална турска атака към  Скобелевата колона откъм Карлово- Калофер.

Едновременно с това на 26 декември вечерта ген. Радецки получава сведение, че движението на Скобелев среща сериозни препятствия и вероятността тази колона да изостане от начертания план е огромна. Самият ген. Скобелев изказва надеждата, че на 27 декември ще може само да поддържа планираната атака на Мирски. На  тази дата  денят е ясен  и слънчев.  От позицията на връх Шипка (Св. Никола), ген. Радецки добре проследява атаката и разгръщането на колоната на Мирски. Виждат се първоначалните успехи и заемането на предната източна позиция на лагера. Скоро се вижда и турската контраатака, както и спускането от планината на турски части, които да я подсилят. А от запад, от село Химитлии  (дн. Ясеново)  не се вижда никакво движение, никакъв сигнал от ген. Скобелев. Към 15 часа следобед от тази посока се чуват изстрели и се забелязва движение на войскови части. Това вдъхва надежда на Радецки, че всичко върви по план и действията на отряда ще бъдат успешни. Войските  на  Мирски заемат добри отбранителни позиции и става ясно, че решаващото сражение ще е на следващия ден.

Сутринта на 28 декември денят е облачен и пада гъста мъгла, покриваща цялата планина около Шипка (Св. Никола) – видимост към долината никаква. Още на разсъмване гърмежите долу се усилват и едновременно с това се получават две обезпокоителни известия.

Ген. Скобелев съобщава, че е срещнал силна съпротива и отрядът му не е влязъл във връзка с колоната на Мирски, че се надява на 28 декември да събере, ако не всички, то по-голямата  част от силите и да атакува.

Княз Мирски от своя страна известява за боя от предишния ден, докладва, че загубите му са много големи, а боеприпасите – на свършване, че няма никаква връзка със Скобелев, а отстъплението е невъзможно. Донесението завършва с думите: “Помогнете ни! Патрони и храна трябват.“ Около 10 часа сутринта от наблюдателния пункт на връх Шипка се съобщава за силни гърмежи от запад, а от изток само за редки изстрели.

Твърде вероятно е това да е акустична илюзия, но на ген. Радецки се пада предстоящото трудно  решение.  Съвсем приемливи се явяват предположенията, че Мирски е разбит и е отстъпил, че същата участ очаква и Скобелев, ако Вейсел паша събере по-големи сили в полето, придвижвайки батальони от планината.

В така възникналата ситуация, без ясни сведения за събитията в долината и в пълна неизвестност за хода на битката там,  ген. Радецки взима за момента най-правилното решение – за да задържи турските части на позиция, нарежда атака по фронта от Орлово гнездо към турските редути по Шипченския проход, отстоящи на няколкостотин метра от руските позиции в планината.

В 11 часа началникът на 14 пехотна /Драгомировска/ дивизия ген. Петрушевски (на снимката долу вляво) получава заповед за атака. 55. пех. Подолски  полк трябва да върви в първата линия на тази атака. Командирът на корпуса вика при себе си полк. Духонин (на снимката долу вдясно),  командир на полка,  и му прочита последните донесения на княз Мирски. „ Бог да ви е на помощ – завърша Радецки, –  избавете вашите другари. Колкото по-яростно атакувате укрепленията на шосето, колкото повече табори привличате към себе си,  толкоз по-добре ще постигнете целта –  да избавите своите. Не се бавете полковник, започвайте, Бог да ви е на помощ“. Атака е насрочена за 12 часа, изненадата  за тези обречени нещастници тепърва предстои.

Местността, където ще се разиграе предстоящото сражение, се намира на южния склон на връх Шипка (Св. Никола). Започва  от скалното образувание Орлово гнездо и продължава  до края на стръмното планинско било, там където сега  го пресича днешният асфалтов път. Билото от изток и запад е със стръмни склонове, осеяно със скали и камъни, а тогавашният път върви по него като образува множество серпантини. Именно склоновете на планинския масив образуват централния участък на турската блокадна линия. На 600 м от Орлово гнездо е разположена първата линия от турски окопи. Зад тях на около 50-60 метра е построена една дълга траншея с изключително солиден профил и здрави линии, пригодена за отбиването на евентуални  силни атаки. Точно на мястото, където е изградено това укрепление, на  билото има малко уширение, което не превишава 200 м. На юг от голямата траншея, на около 300 до 600 м, са разположени три малки  турски батареи, въоръжени с полски оръдия, като от тях може да се обстрелва цялата местност пред укреплението. Движението на атакуващите е възможно само по тясната 7-8 метрова  ивица, по която върви пътят. Отстрани на пътя всичко е покрито с дълбок замръзнал сняг и множество остри камъни. Това прави достъпа до турската позиция изключително труден. Цялата тази местност на юг от Шипка (св. Никола) е добре известна на турското  командване, разстоянията за оръдеен огън са измерени прецизно с цел  най-добра ефективност. От краткото описание става ясно, че заемането на тези укрепления е почти невъзможно и твърде рисково. Всичко това е осъзнато от ген. Радецки, но изложените по-горе обстоятелства и слабите комуникации с  руските части в долината не му оставят друг изход в този момент освен атака. Точно в 12 час по обяд на 28 декември 1877 г. атакуващите колони излизат от укритията си около Стоманената батарея и в пълна тишина тръгват напред. Самите колони са организирани  по следния начин:  по пътя се придвижва 2. батальон на Подолския полк, вдясно от него по стръмния склон под Малката батарея върви 1. батальон на Брянския полк. От западна страна на скалния масив Орлово гнездо се спуска 2. батальон на Житомирския полк. В резерв остават 1. и 3. батальон на Подолския и съответно 1. и 3. батальон от Житомирския полкове. 

Резервите са в бойна готовност в окопите около Стоманената и Малката батареи. Гъстата мъгла прикрива добре атакуващите и турците първоначално не забелязват нищо. Решението на полк. Духонин е да атакува без  предварителна огнева подготовка, за да се възползва от изненадата. След около 200 м ротите на Подолския полк се разделят, като част от тях под командването на кап. Надин слизат от ляво на пътя, на каменистия хлъзгав склон, с цел да обхванат десния фланг на турската позиция. Придвижването става така тихо, че турците се усещат едва когато стрелците излизат на първата линия окопи. Разнася се страховит вик „Ура“ и подолци навлизат в този окоп.  Но именно този вик привлича вниманието на турците и от отстоящата на втора линия голяма турска траншея започва страхотна стрелба. Под огнен ад стрелците-подолци достигат до нея и тук ги посреща изненадата. Пред траншеята има огромен ров, заледен и дълбок, останал до този момент напълно неизвестен за руското командване. Поради дълбочината му и заледяването излизането от него се оказва изключително трудно. Между рова и траншеята има празно пространство от няколко крачки, което турците обстрелват едновременно фронтално и с кръстосан огън. Те засипват това място с бомби от мортирните си батареи, които, взривявайки се сред гъстите редици на атакуващите, причиняват огромни жертви. Някои от офицерите и по-смелите войници правят опит да излязат от рова, но всеки, който се подава горе, заплаща с живота си. Междувременно ротите от Брянския и Житомирския полкове също слизат на пътя, хвърлят се в атака след  подолци и на свой ред попадат в този ужасен капан. Жертвите придобиват неописуеми размери. Полк. Духонин дава сигнал на първи и трети батальон от резерва на Подолския полк да подсилят атаката. Но още излизайки от окопите на Стоманената батарея, тези части попадат под активирания огън на турските оръдия. Въпреки това, вървейки  по кървавите следи на своите другари, и те стигат до фаталното място. Тук на свой ред спират и без всякакво укритие само увеличават броя на жертвите.

Постепенно настъпва паника и объркване, въпреки усилията на офицерите. Около 14  часа всички определени части  за атаката са в огъня и търпят страшни загуби. Неизвестно защо заповедта за отстъпление настъпва чак след около час. Започва поетапно оттегляне, придружено с нови огромни жертви. Около 16  часа  остатъците от атакуващите най-сетне се прибират зад укритията си.

Ситуацията е смущаваща – едва заглъхнали гърмежите се получава донесение от княз Мирски, писано в 10 сутринта на същия ден, че е атакуван мощно и че от Химитлии (Ясеново) няма никаква помощ.

Началник-щаба на корпуса ген.-майор Димитревски е подготвил вече донесение за Генералния щаб, описвайки несполуката на цялата операция. Точно тогава, около 16.30 часа, от мястото на току-що приключилата битка се чуват отново викове „Ура“. Удивлението на Радецки и останалите офицери е огромно,  когато от мъглата се появява ген. Столетов с двама офицери и турския полковник Ахмед-Хаджи бей.

Столетов рапортува на ген. Радецки, че неприятелските войски в полето са капитулирали и му излага в общи линии хода на атаката на ген. Скобелев срещу укрепения лагер при Шейново. Турските батальони в планината под командването на Ахмед-Хаджи бей, които до преди час упорито отстояват позициите си, също са хвърлили оръжие. Първоначално турският полковник посрещнал Столетов с недоверие, но когато му се изяснила безизходната ситуация, дава съгласие за капитулация. Когато ген. Столетов минава по пътя от  голямата турска траншея до Стоманената батарея, вижда по земята гъсти редове от руски войници.  Първоначално помислил, че това е отпочиваща част. Приближавайки ги, го обхванал ужас – генералът осъзнал, че това са избити солдати! Загубите на тази, оказвайки се безсмислена, атака са огромни- за двучасово сражение загиват 1 700 войници и офицери! Потресаващо сравнение: при сраженията на 27 и 28 декември за два дни колоната на Скобелев има загуби 1 135 човека, а на княз Мирски –  2 100;  в атаката по фланга в планината, за два часа – 1 700!

Поуките за руското командване са ясни – атаката на силно укрепени позиции, ако не се придружи с обход, носи огромни жертви за кратко време. В този частен случай има вина и самото  командване, вина за слабите комуникации със  своите части долу в полето, за недостатъчното разузнаване и последващото объркване поради стеклите се обстоятелства и закъснялата заповед за отстъпление. Но фактът е факт: в същото време, когато Вейсел паша връчва сабята си на ген. Скобелев, в планината, обгърнати от студ,  мъгла, под  дъжд от куршуми, полковете на 14 пехотна дивизия дават своите последни жертви в тази война. Взели участие в нея още от самото ѝ начало при форсирането на река Дунав, преминали през свирепите сражения през август 1877 на Шипка, преживели неописуемите виелици и студове в същата планина, най-накрая на 1 януари 1878 г. войниците от тази легендарна дивизия, наречена Драгомировска, с намален наполовина  числен състав от загубите в бойните действия, влиза в Казанлък.

* * *

Днес, 140 години по-късно, мястото, където се е разиграло това малко,  но ожесточено сражение от голямата битка за Шипка-Шейново, е тихо.  Тръгваме по стъпките на Житомирци. Западно от Орлово гнездо, пътеката, която води към Железния кръст, поставен на скалния масив, незабележимо се отклонява. Лъкатушейки между скалите, тя постепенно навлиза в буковата гора, обхванала вече целия склон. Внезапно пред нас се появява много опасен наклон и неволно си задаваме въпроса: а през зимата, в поледицата, как е било? Внимателно и бавно се спускаме надолу по стръмната пътека, използвайки за опора храстите и дърветата. Изведнъж, в сенките на  горската растителност се появяват забравените руски гробища на героите от атаката. Прави впечатление пълната тишина, не се чуват даже и звуци от птици, сякаш самата природа е отдала своята почит и пази ревностно паметта на руските войници.

Възможно е пукотът на някоя счупена клонка при нашето придвижване да подплаши сърна, пасяща на полянката пред паметните знаци, поставени тук още през 1878 г. и постепенно забравени от  потомците. Над нас, като ехо, съвсем слабо се дочува хорска глъч от туристите, обикалящи Паметника на свободата. Там се изнасят патриотични речи по време на тържества, там щракат фотоапаратите, жужат камерите, дават се интервюта. Поради настъпилите форсмажорни обстоятелства в новите концепции за развитието на Националните паркове като Шипка-Бузлуджа, акцентът тук пада единствено върху безспорно най-величествения паметник, изграден по проект на архитект Атанас Донков. Дали е редно или не, ние не можем да кажем. Можем само с умиление да открием сред дивите треви малки лехи кокичета, посети тук от неизвестна ръка  преди години, да видим букет горски цветя, положен върху братската могила на Подолци. Можем да спрем поглед върху малкия паметник, на 50 м от гробището, с надпис прапоршчик Алехнович. Прапоршчик! Остава открит въпросът защо точно той, макар че има загинали офицери с по-високи чинове, майори, капитани, защо точно прапоршчикът, какъв е бил неговият подвиг? От сухотата на руските дневници не става ясно, там той е само статистика.  Отбелязваме замислено, че има надежда в бъдеще това да бъде уточнено от  младите музейни специалисти.  Поставяме няколко стръка диви теменуги върху паметника и бавно се спускаме на юг.

Преминаваме през останките на голямата турска траншея, от злополучния ров вече няма и следа, и оставяме зад гърба си тишината, надявайки се, че наближава денят, когато героите от малкото сражение ще излязат от своето забвение.

[1] Всички дати в текста са по стар стил.