ДЕСЕТАТА  ВОЙНА ВЪВ ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ НА РУСКАТА И ОСМАНСКАТА ИМПЕРИИ

Георги Стойков

Източната криза от 1875-1878 г., която се явява пореден епизод от опитите за решаване на Източния въпрос на Балканите, отново приковава погледите на Великите сили.

Размириците в Босна и Херцеговина от 1875 г., кървавият погром на Априлското въстание и започналата през юни 1876 г. Сръбско-турска война още повече задълбочават Източната криза .

Общественият натиск върху император Александър II и неговото правителство за решителни действия спрямо Високата порта се засилва неимоверно. Вече и официалният печат подтиква Петербург към намеса в конфликта. Във вестник „Голос” четем: „Получените от Изтока сведения доказват, че с всеки изминат ден става все по-наложително да дадем колкото се може по-скоро сериозен урок на мюсюлманските фанатици”.

С оглед критичната обстановка на Балканите се  активизират и славянските комитети, които провеждат мащабна кампания за събирането на средства и провизии за въстаниците. В помощ на въстаналите заминават над 5000 доброволци от Русия –  военни, лекари, писатели. В редовете на доброволците е записан и руският запасен генерал Черняев, който става командващ на руско-българската доброволческа бригада в Сръбско-турската война.

С тези инициативи основната линия на руската дипломация за спазването на безусловен неутралитет е нарушена.

Въпреки предупрежденията на канцлера граф Александър Горчаков и финансовия министър граф Михаил Рейтерн за реалната опасност от образуване на антируска коалиция и повторение на сценария от времето на Кримската война /1853-1856г./, както и за очертаващия се финансов крах на Русия при военна кампания срещу Високата порта, е решено, успоредно с дипломатическите усилия за решаване на кризата на Балканите, Русия да започне подготовка за военни действия.

 

На провелото се съвещание професорът от Генералщабната академия ген. Николай Николаевич Обручев представя пред монарха концепцията за стратегически план за война с Турция.

Редно е да се отбележи, че разработването на този план ген. Обручев заедно със своя екип започва още през пролетта на 1876 г., не без знанието на военния министър граф  Дмитрий Алексеевич Милютин. През май 1876 г. по поръчение на генерал Обручев, полковник  Николай Дмитриевич  Артамонов, сътрудник на Военнонаучния комитет на Главния щаб, започва да чете курс от лекции пред офицерите от гвардията и Петербургския гарнизон относно особеностите на Балканския военен театър. Изборът на полковник Артамонов е напълно обоснован с оглед добрите му изследвания върху предишни кампании срещу Турция и отличните му топографски познания за този район. Само няколко години по-рано той участва в научна група, която  посещава многократно Балканския полуостров и изработва отпечатаната на 17 листа Карта на Европейска Турция в 10-верстов мащаб и карта на височините в 30-верстов мащаб.

Според стратегическия план от есента на 1876 г., представен от ген. Обручев, Русия трябва моментално да мобилизира войските си и да обяви войната на Турция. Необходимостта от мълниеносна кампания в рамките на 3-4 месеца, която да застави противника да капитулира е основната теза, която излага генералът.

За провеждане на тази кампания са определени два театъра на бойните действия – Дунавски /Балкански/ и Кавказки /Азиатски/. С оглед близо 3 пъти по-краткото разстояние от централните пунктове по река Дунав до Цариград спрямо това в Кавказ, добрите топографски данни, с които разполага руското военно командване и преобладаващото християнско население в този регион, изборът на Дунавския военен театър като основен не е случаен.  Действията на Кавказкия фронт се предвижда да бъдат  предимно с демонстративен характер, с цел отклоняване на част от турската армия от Балканите. От гледна точка на времето и средствата, които ще са необходими за осъществяване на тази военна кампания,  везните отново се накланят към  Балканския фронт.

Проучвайки добре войните срещу Високата порта в последните 100 години и оценявайки допуснатите грешки в тях, генерал Обручев и  неговият екип определят в плана като най-перспективни за настъпление на Дунавския военен театър два маршрута.  Тези маршрути са съобразени с основната цел, която е поставена, а именно овладяването на територията между река Дунав и Стара планина, заедно със старопланинските проходи. А въпросът за евентуално настъпление към Цариград би могъл да се разглежда вследствие на нежеланието на Турция да търси мир.

Първото направление, което до голяма степен се смята за по-перспективно, е  форсиране на река Дунав в близост до Русе, спускайки се на югоизток да бъдат овладени  Омуртаг и Сливен, а при необходимост да се предприеме настъпление към Одрин.

Генерал Обручев определя от първостепенно значение овладяването на Русе, с оглед обезпечаване преминаването на основните сили на руската армия на Балканите и подсигуряване на левия им фланг от изток. Окончателното решение за утвърждаване на  това направление е оставено до получаване на резултатите от разузнаването.

Като  алтернатива на този маршрут се посочва Свищов – Търново – Казанлък – Одрин. Изхождайки от естествената вдаденост на южния бряг на река Дунав в пределите на Турция, като една от най-подходящите за форсиране точки е определена оста Зимнич-Свищов. Друго основно предимство на този пункт е възможността за концентриране и маневриране на огромен брой руски войски на румънския бряг.

Според плана за решаването на един от основните въпроси, а именно  форсирането на река Дунав и неутрализирането на турския флот патрулиращ в нея, се разработват специални инструкции. Те включват предварително набавяне на всички необходими материали за изграждане на мостове, осигуряване на продоволствия за войските,  разполагане на минни заграждения около мястото за преминаване, както и  разполагане на 24-фунтова артилерия на румънския бряг за борба с турските монитори.

И двата предложени маршрута предполагат до голяма степен заобикаляне на турските крепости по поречието на Дунав и на укрепения четириъгълник  Русе – Силистра – Варна – Шумен, с изключение на Русе, който се явява най-слабият пункт в отбранителната линия на противника. Избраното Централно направление също така не позволява на  турското командване да се възползва от тоталното си превъзходство по море.

За подсигуряване фланговете на руската армия по това направление в стратегическия план се предвижда демонстративно преминаване на река Дунав в районите на  Галац, Браила и Видин, което би приковало вниманието на намиращите се там турски войски.

За осъществяване на стратегическия план, изхождайки от факта, че през есента на 1876 г. турското командване не би могло да противопостави повече от 80 000 войници на Балканския театър, генерал Обручев прави подробен разчет на войсковите части, необходими за кампанията.  За тази цел той предвижда сформирането на 4 корпуса и 1 дивизия в резерв, която да обезпечи тила. Общо около 170 000 души.

Разположението на войските е както следва:  8 пехотни дивизии, установени в Бесарабия, да бъдат използвани за настъпление на  Балканския военен театър, 4 пехотни дивизии да бъдат изпратени на Кавказкия фронт, 4 пехотни дивизии  да  послужат за охрана на крайбрежието на Черно море. Като стратегически резерв са определени други 4 пехотни дивизии, ситуирани в пределите на  Киевския военен окръг.

Като част от стратегическия план за война с Високата порта генерал Обручев излага  „Основания за организиране на българска войска”, като представя концепцията относно структурата и функциите на това военно формирование, разработена от генерал Ростислав Фадеев. На 25 ноември 1876 г. император Александър II утвърждава  предложението за създаване на „Почетен пеши конвой на Главнокомандващия”, който на 29 април 1877 г. е прекръстен на Българско опълчение.         

Съобразно тежката политическа криза, пагубното финансово състояние на Високата порта и заангажираността на войските на султана в размирните пунктове на Балканите през есента 1876 г., планът на генерал Обручев изглежда напълно осъществим.  Но страхът от призрака, наречен Кримска война, подплатен от  английското морско превъзходство и сухопътната мощ на Австро-Унгария, не позволяват на император Александър II да приведе в действие  този план. Монархът за пореден път решава да заложи на руския дипломатически корпус в опитите му за мирно решаване на  Източната криза.

Пълният провал на Цариградската конференция от декември 1876 – януари 1877 г. отново поставя през първите месеци  на 1877 г.  въпроса за военна намеса на Балканите.  На 15 януари 1877 г. в Будапеща се подписва тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария, която осигурява неутралитета на Дунавската монархия в случай на руско-турска война. В замяна Русия се съгласява след края на войната Австро-Унгария да окупира турските провинции  Босна и Херцеговина.

Въпреки задълбочаващата се Източна криза руският император Александър II продължава да разчита на дипломацията, като средство за решаване на Балканските въпроси. Призракът на Кримската война и думите „Предавам ти моя екип, но за съжаление не в онзи вид, който желаех”, с които самодържецът получава короната от умиращия си баща император Николай I, вероятно засилват още повече нежеланието за решителни действия.

   През февруари 1877 г. противопоставянето в царския кабинет относно действията на Русия спрямо Турция достига своя връх. На проведените заседания император Александър II изслушва рапортите на министрите за ситуацията на Балканския полуостров. Като кулминационна точка се явява записката на военния министър Милютин „Нашето настоящо политическо положение“, която изиграва особена роля за радикалната промяна на руската външна политика по Балканските въпроси.

Документът е разработен от генерал Обручев и полковник Лобко по поръчение на Милютин в началото на месец февруари.  Като съдържание е съставен от две части с диаметрално противоположни заключения.

От първата част,  прочетена от Милютин, до голяма степен остава впечатлението, че той се е примирил с тезата на дипломатите за мирно решаване на Източната криза, като отчита липсата на съюзник, на когото може да се разчита безусловно при война с Турция. Подчертава и незадоволителното финансово положение на Русия, както и признава, че реформата в армията, която се провежда от неговото министерство, все още не е напълно  завършена.

Втората част започва с представяне на грандиозния провал на Цариградската конференция и нерешителността на Европа да реши кризата на Балканите. Той изтъква и факта, че Великите сили са готови да принесат в жертва балканските християни само за да не допуснат засилване на руското влияние на полуострова. Акцентирайки върху искането, отправено от Великите сили, за демобилизация на руската армия, Милютин говори за честта и достойнството на Русия, която във вековната си история винаги е отговаряла на предизвикателства. Той сравнява изпълнението на този ултиматум с нова проиграна „Кримска кампания”, която би опетнила доброто име на императора сред армията и руския народ.  Военният министър  настоява за решителни действия в най-кратки срокове, анализирайки позициите на Великите сили и  демонстрирайки вярата в успеха на руското оръжие: „Нашата армия е готова, устроена е, както никога досега”.

Само месец по-късно след отхвърлянето на Лондонския протокол от Високата порта  и най-големите критици на войната, в лицето на канцлера Горчаков и финансовия министър Рейтерн, виждат невъзможността за решаване на Източната криза чрез дипломация. Самият Горчаков пише: „Нашите традиции не ни позволиха да бъдем безразлични. Има чувства национални, вътрешни, против които е трудно да се обявиш”. 

Междувременно генерал  Обручев разработва втори вариант на стратегически план за война с Турция „Съображения в случай на война с Турция през пролетта на 1877 година“, който е представен пред императора в последната седмица на март 1877 г. Изхождайки от актуалната ситуация, той  определя нуждата от безусловна капитулация на противника и посочва единственото възможно, според него и неговия екип, направление – Цариград. „Само на бреговете на Босфора може действително да се сломи владичеството на турците и да се получи траен мир, решаващ веднъж завинаги  и нашия спор за балканските християни”.   

Още в началото на своята разработка генерал Обручев подчертава значителните изменения, настъпили на бъдещия боен театър през изминалите месеци. В този период турското военно командване предприема мащабни действия за укрепване на позициите за противодействие на бъдещо руско настъпление на Балканите. Освен модернизирането на крепостите по поречието на река Дунав и четириъгълника Русе – Силистра – Варна – Шумен, значително е засилено присъствието на турския флот по реката. Към 15 март по данни на руския генерален щаб Високата порта разполага с 158 115 войници и офицери на Балканския военен театър, което е близо два пъти повече в сравнение с октомври 1876 г.  Подобрено е и въоръжението на турския войник след като през януари 1877 г. са сключени договори с американски доставчици за закупуването на модерно оръжие за турската армия, образци отговарящи на най-новите технологии в настоящия момент.

Всички тези фактори, заедно с донесенията на руския военен аташе в Англия, че се подготвя експедиционна английска армия от 50-60 хиляди души, заставят генерал Обручев да измени драстично числеността на руската армия за кампанията на Дунавския военен театър. Ако през октомври 1876 г. 4 корпуса  /около 170 000 души/ биха били достатъчни за постигане на желаните резултати, то сега броят им трябва да нарасне драстично. Генерал Обручев определя общата численост на Действащата армия в Европейска Турция на 186 батальона, 213 ескадрона, 774 оръдия, което е около 303 000 души и 91 000 коне.

Нуждата от бързи и решителни действия налага максимално подсигуряване на фланговете на настъпващите към Цариград войски, поради което Дунавската армия е разделена на две части. Армията, определена за настъпление през старопланинските проходи към Одрин и Цариград, е в състав 76 пехотни батальона, 60 ескадрона и сотни, 324 полеви оръдия, и заедно с медицинското обслужване и инженерните войски достига до 130 000 души и 40 000 коне. Втората армия с численост около 160 000 души, предназначена за действия предимно между река Дунав и Стара планина се предвижда да осигури действията на първата и изпълни следните  задачи:

• овладяване на долното течение на Дунав и разузнавателни действия в Добруджа и Делиорман;
• превземане на Русе и обезпечаване мястото на преминаване на река Дунав от руската армия;
• противодействие на турските войски, разположени в укрепения четириъгълник Русе-Силистра- Варна- Шумен;
• осигуряване действията на руската армия на запад от Русе до Видин;
• овладяване на старопланинските проходи / Габровски и Сливенски/;
• разузнавателни операции в долината на реките Тунджа и Марица;
• охрана на съобщенията в Румъния, за което са предвидени 10 батальона и леки отряди.

Натоварена с всички тези задачи, тази втора армия след сломяване на съпротивата в Северна България трябва да настъпи максимално бързо към Цариград.

Действията западно от коритото на река Вит генерал Обручев възлага  на румънските войски, които са привлечени като съюзник на Русия и  в началото на войната наброяват около 40 000 души.

Кавказкият военен театър, въпреки подобряването на крепостните съоръжения на противника и достигането на войските му до 70 – 75 хиляди, отново получава  второстепенно място в плана.  Като основни точки са посочени Батум, Карс и Ерзерум, които трябва да бъдат овладени, но цялостно настъпление към Цариград не се предвижда.  Това е напълно обосновано с оглед  отдалечеността на османската столица и тоталното превъзходство на турския флот в Черно море.  Но в разработването на своя план генерал Обручев разглежда и възможността за активни действия на този фронт при провал на Дунавския военен театър и настъпление на войските до Сивас и Такат.  Относно действията на руския флот Обручев, оценявайки смазващото съотношение на силите в полза на противника, предвижда действия в Черно море единствено при евентуално изтегляне на противниковите кораби в района на Босфора. Този факт би позволил на руските морски части да осъществят доставки на провизии на армията или в идеалния случай с войските, разположени на Одеското крайбрежие, да проведат десантна операция.

След като разгледахме детайлно разработките на  генерал Обручев е редно да се спрем и на противниковите такива за водене на войната.

Относно идеята на турския генерален щаб за водене на войната, може да започнем с факта, че цялостно разработен план няма. Руските изследователи на този проблем използват като основен източник „Сборник турски документи за последната война”, което всъщност е превод от турски на последните три глави на сборника „Zübdetü’l-Hakāyık“, съставен от Ахмед Мидхат ефенди.

През пролетта на 1877 г. при все по-острия тон на руската дипломация турското  военно командване започва обсъждане на възможни сценарии при бъдеща война. Спрямо Османската империя Русия се разглежда като агресор, който трябва да бъде посрещнат с цялата отбранителна мощ на империята. Въпреки немалкия брой привърженици на идеята за офанзива през река Дунав и пресрещане на руската армия на левия бряг на реката, в крайна сметка мнозинството, в това число и  главнокомандващият Абдул Керим паша, набелязват като първа отбранителна линия река  Дунав.

Давайки си сметка за огромния фронт от Видин до Мачин и неизбежното форсиране на реката от руската армия в даден момент, се допуска и вариант за привличане на неприятеля към добре укрепения четириъгълник Русе-Силистра-Варна- Шумен, където противника да бъде максимално изтощен. Със съдействието на войсковите части, дислоцирани  в периметъра Видин-Оряхово-Свищов,  да му бъде нанесен съкрушителен удар.

Поглеждайки към Кавказкия  боен театър, Високата порта отново приема тактиката за отбранителна война, разчитайки на почти завършилата 12-годишна модернизация на   крепостите в този район. Турското командване, оценявайки смазващото превъзходство на своя флот в Черно море, предвижда военноморски операции, както и дебаркиране на свои войски на руското крайбрежие с цел парализиране на руските пристанища в даден момент от войната.

До обявяването на войната на 24 април 1877 г. на базата на основните положения от докладите на генерал Обручев в щаба на Дунавската армия с главнокомандващ великият княз Николай Николаевич е разработен план за кампанията, по който се води и самата война. Планът е дело на генерал Казимир Василиеявич Левицки, помощник на началник-щаба на Действащата руска армия на Балканския полуостров, генерал-адютант Артур Непокойчицки.  Въпреки че основната характеристика на предложения от генерал Обручев план се запазва, като изборът на направление на главния удар, мястото за форсиране на Дунав, овладяването на старопланинските проходи и др.,  при започване на бойните действия са внесени редица промени.  При провеждането на кампанията на Балканския военен театър е изоставена идеята за овладяване на Русе, което е един от най-важните пунктове за обезпечаване на настъпващата войска. Руското главно командване решава да се презастрахова от евентуален десант на турски части по черноморското си крайбрежие и отделя около 72 000 души за неговата охрана и още толкова  (около 73 000 души) оставя в резерв. За демонстративните действия в Добруджа е предвиден цял корпус, а не една дивизия, както в разработката на генерал Обручев.    Вследствие на тези промени към долините на Тунджа и Марица настъпват не 130 000 души, а 12 500 под командването на генерал Йосиф Владимирович Гурко, което изиграва своята роля в сражението при Стара Загора, където настъплението на руската армия е спряно.  За този развой на събитията огромна вина има и самият генерал Гурко, който нарушава плана за действие и без пряка заповед от Главнокомандващия предприема атаката на града. В резултат на тези действия при отбраната на Шипченския проход срещу армията на Сюлейман паша се изправят не тези около 12 000 войници, а два пъти по-малка армия, която по щастливо стечение на обстоятелствата успява да спре елитните турски части в похода им към  Плевен.

При овладяването на крепостите в Северна България също са допуснати редица грешки. Забавянето при Никопол на Западния отряд на Дунавската армия се оказва решаващо за вземането на Плевен от Видинския гарнизон на Осман паша, факт, който ще промени изцяло характера на войната. В следващите 5 месеца тази повратна за войната точка ще доведе до редица неуспешни опити за овладяване на града, придружени с колосални човешки и финансови загуби за Руската империя.

От другата страна, Турското главно командване допуска не по-малко грешки при воденето на войната. Фактът, че по време на военната кампания главнокомандващият турската армия на Балканския полуостров е сменен на три пъти, съответно Абдул Керим паша, Мехмед Али паша и Сюлейман паша, свидетелства за изключително противопоставяне в турския военен елит. Отхвърлената възможност за настъпление през река Дунав и противодействие срещу руското оръжие на север от реката се оценява като основна тактическа грешка на турското командване. Дори в заключителния етап на военните действия главните турски сили са разпръснати в огромен периметър от Берковица до Сливен по билото на  Стара планина, което не позволява организирането на адекватна отбрана на Одрин като последна сериозна преграда към столицата на империята.

В заключение може да се обобщи, че въпреки недостатъците и  пропуските, допуснати и от двете страни, руският военен план за водене на тази кампания е разработен значително по-подробно и задълбочено в сравнение със замисъла на турското главно командване. Въпреки тежката международна изолация, в която се намира Руската империя след края на Кримската война и опасенията от финансов крах, Александър II и неговият екип започват тази война, която връща Русия на масата на Великите сили и не  на последно място полага основите на Третата българска държава.