hd aaaaaa

ХАДЖИ ДИМИТЪР

(ДИМИТЪР  х. НИКОЛОВ АСЕНОВ)

10 май 1840 – 18 юли 1868

“Аз съм политически хайдутин…”

Х. Димитър

Роден в Сливен в заможното и многобройно семейство на Никола Кръстев Асенов, прочут сливенски майстор на кебета (вълнени халища), и Маринка Пенкова. На двегодишна възраст пътува с родителите си до гр. Ерусалим, поради което получава впоследствие прозвището “хаджи”. Израства в атмосферата на здрав български дух и свято тачени традиции. Разкази за делата на хайдути- закрилници Стоян и Добри Кръстеви от бащиния и на Желязко Палабуюк от майчиния  род разпалват потомствен патриотизъм и непокорен дух.

Получава първоначално образование в местното гръцко училище, което напуска в 1850 г. и започва работа в бащиния си хан. Още като дете проявява подчертано предизвикателно отношение и нетърпимост към турските първенци и бабаити и скандално за тогавашните нрави незачитане авторитета на тежките сливенски чорбаджии. След инцидент с влиятелния чорбаджи Йоргаки е принуден да напусне за известно време Сливен и да стане пъдар в землището на крайтунджанските села Панаретовци и Мечкарево, Сливенско. По това време успява да унищожи група турски работници от Нова Загора, тероризираща местното българско население. След около две години се завръща в Сливен и се включва в започналата през 1859 г. борба на местното население за църковна самостоятелност, довела до изгонването от града на гръцкия владика Кирил. Установява връзка с прочутия по-сетне Панайот Хитов, хайдутин в дружината на войводата Георги Трънкин в Сливенския Балкан. В резултат на стремежите му скоро пребиваването на Хаджи Димитър в родния град става невъзможно и след като известно време се укрива в роднини, забягва в Балкана и се посвещава на борбата за освобождение на българския народ.

На двадесет годишна възраст постъпва в дружината на Панайот Хитов. Пъргавият, смел и самопожертвователен младеж скоро става дясната ръка на войводата, а през пролетта на 1863 г. и негов знаменосец. Съзнанието за необходимостта от жертви в името на свободата предопределя всички по-нататъшни действия.

Заедно с войводата си през септември 1863 г. Хаджи Димитър се озовава в Сърбия. На следващата пролет е натоварен от него с поръчение да замине за Румъния и да се свърже с Георги Раковски с оглед предстоящите четнически действия. Срещата му с всепризнатия вожд на българската емиграция  е важно събитие в живота му. Четническата тактика на патриарха на българската национална революция грабва въображението му и среща в негово лице горещ привърженик. С такива чети Хаджи Димитър преминава неколкократно в  България – през лятото на 1864 г. заедно със Стоян Папазов, през 1865 – с Димитър Дишлията, Йордан Инджето и Стефан Караджа, с когото се запознава около това време, и през 1866 – с Желю Чернев и отново със Стефан Караджа. Пламенното му родолюбие се вълнува вече от една заветна цел – организирана борба за свобода и независимост на милото отечество – и в нея той вижда своето признание. “Аз съм политически хайдутин” – заявява той веднъж пред румънски министър, а в писмо до Панайот Хитов възкликва: “Кого ли боли нашата рана, когато ний помежду си не са потрудим да й намерим лекът?… В нищо друго няма спасение освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и угнетенията на бедния ни народ български…”

През 1868 г..Хаджи Димитър е непосредствен ръководител на  подготвяната голяма чета в района на градовете Букурещ и Плоещ. “Аз не искам да търся слава и   богатство – изповядва той в разговор с Филип Тотю. – Ако исках да бъда богат, щях да остана в Сливен при баща си на занаят, щях да си въртя търговията много по-добре от мнозина други!“. Към събраните четници се обръща с думите: „Нашата цел ще бъде не да превземем Цариград, но да покажем на братята си как се умира за България. Нека всеки знае, че и нашите кости са в състояние да принесат своята полза“.

Поради лидерските си качества Хаджи Димитър спечелва всеобщо доверие и почит. Думата му е закон за всички. Въпреки авторитета си Хаджията умее да се държи с другарите си като равни.

С воинските си качества Хаджи Димитър е незаменим в разгорелите се при най-неблагоприятни условия сражения. Войводата командва, съобразява необходимите тактически ходове на дружината, повдига духа на другарите си, грижи се за съдбата на ранените. Останал без помощника си Стефан Караджа след боя при Канлъдере, задавян от мъка по загубения другар, той намира сила да продължи започнатото дело.

На 18 юли на нажежения от юлското слънце връх Бузлуджа се разгаря последното сражение. Борбата е до последна капка кръв, загиват почти всички четници. “Самият Хаджи Димитър – четем в цариградския вестник “Courier d’Orient” – тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските солдати, но въоръжен с револвера си, той се бранеше до последния момент с енергия, достойна за друго едно по-добро право, и най-после падна”.

Възправил се с подвига си на Бузлуджа, той бе видян от цяла България и цял народ чу заветните му думи: “Братя, да умрем като българи!”

СТЕФАН КАРАДЖА

(СТЕФАН ТОДОРОВ ДИМОВ) 

11 май 1840 – 31 юли 1868 

 

Роден в с. Ичме (дн. с. Стефан Караджово), Ямболско. Произхожда от многобройното семейство на Тодор Димов от местния род на Узунниколовци и Каля (Калина) Маринчова Згурьова от прочутия юнашки род на Бинбеловци от с. Факия, Бургаско. Чудни разкази за минали времена дават отражение на характера му – едновременно весел и жизнен, непокорен и чувствителен към житейските неправди. Детските и юношеските му години преминават из разни селища на Лудогорието и Севена Добруджа, където през 1846 г. се преселва семейството му – Долно Чамурлий, Бей Дауд, Саръ Юрт, Потур, отново Долно Чамурлий, Бабадашко и гр. Тулча.

Първи стъпки в учението прави през зимата на 1847-48 г. при учителя Петър Николов Топ Сакал в с. Бей Дауд. На десетгодишна възраст остава без майка и е принуден да помага като пастир в препитанието на семейството. През 1854 г. продължава да учи в гр. Тулча при учителя Енчо Кузманов, който покрай уроците по български и гръцки език вдъхва в душата му любов към поробеното отечество. Същевременно помага в дюкяна за еминии (вид кожени обувки) на своя зет Никола Станев и в работата на баща си като пазвантин (нощен пазач).

Навлича си омразата на турците поради това, че се е преборил с прочутия борец Гааза (Непобедимият) Плиса Пехливан. Заподозрян и в убийството на турчин, на 2 април 1862 г. Стефан Караджа напуска Тулча и след кратък престой във Влашко заминава за Белград, където постъпва в Първата българска легия. С присъщата му смелост и решителност участва в сраженията и се отличава особено при превземането на Байраклъ джамия в града. В легията се запознава с Васил Левски, с когото го свързва приятелство.

След разтурването на легията през септември 1862 г. Стефан Караджа се завръща тайно в Тулча. Събира най-напред малка чета, с която действа в района на градовете Бабадаг и Тулча, а през 1864 г. обикаля с друга чета из Стара планина. През 1865 г. за няколко месеца държи гостилница в Гюргево, която е свърталище на другарите му хъшове, сред които е известен с прозвището “Караджата”. От това време датира запознанството му с Хаджи Димитър, с когото през лятото на същата година организира нова чета, преминала Дунав при Силистра и действала в Котленския Балкан. На следващата година той, Х. Димитър и Жельо войвода минават отново Дунав с чета от двадесет души, но се разделят и действат самостоятелно в различни райони на Стара планина. До 1867 г. непрекъснато кръстосва между Румъния и България и поддържа връзка с поробените си братя. Прави опити и за създаване на комитети в някои селища, които да събират и изпращат момчета в Балкана. През 1867 г. участва в организирането на голяма чета в гр. Олтеница и на две по-малки чети в други румънски селища, но след като по ред причини никоя от тях не успява да премине в България, заминава отново за Белград и участва във Втората българска легия.

На 5 февруари 1868 г. напуска Белград и се връща в Румъния. Достигнал в своето израстване като революционер най-високото стъпало на българското национално-освободително движение през този период, той остава верен на решението да развее бунтовното знаме в родния Балкан. И още през пролетта на същата година се заема заедно с Хаджи Димитър да организира нова голяма чета, преценявайки като удобен за целта тогавашния исторически момент.

Стефан Караджа ръководи приготовленията в районите на градовете Браила и Гюргево. Събира около 50 души, набавя 50 пушки и значителни парични помощи, организира прехвърлянето на товарите до сборния пункт. В тези трескави дни той е неуморим. Своята неизчерпаема енергия, жизненост и бодър дух предава на бъдещите си братя по оръжие. Нерядко е възмутен от поведението на чужди за съдбата на отечеството свои сънародници. “От нашите богати българи нищо не трябва да се очаква…” – оплаква се той на Филип Тотю – “…Като че не отиваме да пролеем кръвта си за святото родно дело, което е и тяхно и наше.”

По време на второто сражение в Карапановата кория Караджата е леко ранен. Втора рана получава в третото сражение в местността Дълги дол, без това да се отрази на действията му като войвода. В следващия тежък бой в местността Канлъ дере, начело на отделение четници, той полага невероятни усилия да пробие противниковата обсада с оглед заемането на по-добра позиция, но това не му се отдава. Получил множество рани, не успява да отстъпи навреме и попада в ръцете на врага.

Стефан Караджа е откаран в близкото с. Плужна. Там търновският мютесариф /окръжен управител/ Али бей му прави предложение да прикани четниците да се предадат, което той отхвърля. След това е изпратен в търновския затвор, където военният лекар на турска служба Каприел Джерахян се грижи за раните му. На 13 юли 1868 г. е откаран в Русе, където срещу него и други заловени четници е заведен съдебен процес. Подложен на многократни разпити, в последните дни от живота си той показва пред врага завидна смелост. Не се побоява да изложи причините и подбудите, които заставят него и другарите му да грабнат оръжие за бой с цяла империя и се превръща във всенароден обвинител на потисниците в България.

“Гордостта на България”, както Захари Стоянов нарича Караджата, умира в русенския затвор. Според в. “Дунав” той е починал от “болестта, називаема се тетанос”, “без да мине през губилищното място /бесилката/, отдето минаха другарите му…” Погребан е от баба Тонка Обретенова, която през 1871 г. изважда черепа му и го запазва за поколенията.

Подвигът на големия герой е обезсмъртен с паметници в родното му село и в градовете Варна, Русе, Добрич и Силистра.