ФОРСИРАНЕТО НА  ДУНАВ  27.06.1877 г. – БЛЕСТЯЩА ВОЕННА ОПЕРАЦИЯ НАРУСКАТА АРМИЯ

Павел Митков, Златина Чорева

Първата задача на руското командване след обявяване на войната е да постигне военно надмощие в долното течение на Дунав. Преминавайки Прут, руската армия побързала да заеме стратегически пунктове в Румъния и да предотврати настъпателни действия на турците. Именно затова е разрушен Барбошкия мост, заети са Браила, Галац, Измаил и Килия. В това време Портата засилва мобилизацията, издига укрепления и концентрира силите си в Северна България. В общи линии придвижването на двете армии завършва в средата на юни 1877.

Непредвиденото прииждане на Дунава забавя операциите – действията се ограничават в рамките на артилерийски двубой. Смелите акции на руските моряци парализират турския речен флот и той практически прекратява активните си действия. В интерес на истината турските крепости Русе, Никопол и Силистра вдъхвали респект на руското командване. По течението на реката, русите разполагат батареи за бой с турската флотилия, като едновременно с това, обстрелвайки десния бряг на Дунава, опитват ефикасността на оръдията си и търсят слабите точки на турската отбранителна система. Сведенията, с които турското командване разполага, подсказват, че руснаците разполагат с достатъчно сили за няколко демонстративни атаки. Това принудило турският главнокомандуващ Абдул Керим паша да разпръсне силите си и по този начин защитата се оказала слаба във всеки отделен пункт.

Първото преминаване на река Дунав руските войски извършват в долното му течение, при Галац, с частите на 14 корпус, на 21 юни 1877. Възможно най-бързо корпусът заема линията Меджитие – Кюстенджа, след което и Исакча и Тулча. Настъплението се извършва с бавен темп, турските части се оттеглят от Кюстенджа, където се разполага щабът на ген. Цимерман, който преди да продължи, трябва да изчака действията на главните сили на армията, действаща на Балканите.

Когато се узнало за настъплението в Добруджа, почти никой от чуждестранните военни специалисти не вярва, че това е основното направление на руската армия и считат форсирането на река Дунав в района на Галац за лъжлива демонстрация. С право – въпреки, че това бил традиционният път на руските настъпления в предходните военни конфликти с Турция, в дадения момент той бил, меко казано, неразумен и неефикасен. За да затворят този път, турците изградили укрепения четириъгълник Русе, Силистра, Варна, Шумен и като се прибавел и силният им черноморски флот, видно било, че Добруджа е една сляпа улица.

Движенията на руските корпуси и укрепителните работи между Олтеница и Гюргево също така имали за цел да заблудят противника, защото за да се премине реката в този участък трябвало да се превземат Силистра или Русе, което би могло да стане след продължителна обсада. Сега вече се предпочитал бързият и стремителен поход към главната стратегическа цел пред остарялата тактика на обсада на крепости. Изрично в плана на ген. Обручев се настоявало за бързи маневрени движения за заемането на големи пространства.

И ето така, съвсем естествено в руския план вниманието е насочено към Никопол и Свищов, тъй като направлението Свищов-Търново предлагало преимущества от първостепенна величина. Да се следва това направление за руската армия означавало да бъде заплашен Одрин по най-сигурния и пряк път, след преминаването на Балкана през централните проходи. Това предполагало  също да се раздели турската армия на две, да се проникне в централната част на България, като военните действия се принесат сред приятелски настроено население, което би осигурило всестранна помощ и средства за изхранване на армията.

Щом планът бил утвърден, нямало колебания в централното направление на настъплението.

Извършени са проучвания на нивото на Дунав, за да се определи подходящият пункт за преминаване на реката. На първо място изборът паднал върху Зимнич-Свищов. Непосредствено след това поради състоянието на реката, чиито преливащи води навлизали дълбоко в румънския бряг, започва подготовка и при Турну Мъгуреле – Никопол. След няколко дни обстоятелствата стават благоприятни и руското командване се връща на варианта Свищов. За отвличане на вниманието на противника в различни пунктове на Дунава от устроените батареи е извършена тридневна артилерийска бомбардировка на крепостите Русе, Никопол и Видин.

Всичко, отнасящо се до преминаването, се държало в пълна тайна до последната минута. Стигнало се до резервираност и спрямо Александър II, около когото били групирани любопитни военни аташета на западните държави и кореспонденти. Разпространена е версията, че корпусът на ген. барон Криденер първи ще премине реката. Корпусът бил съсредоточен при Турну Магурели. Така на 26 юни армията е съсредоточена в два пункта- Турну Мъгуреле и Зимнич.

Освен командващият на VIII корпус, никой друг не бил уведомен за избраното място. 14 пех. дивизия на ген. М. И. Драгомиров, цялата планинска артилерия, 4-стрелкова бригада, сборна рота от гвардията, две пластунски роти и целия понтонен парк били насочени към Зимнич. Секретната заповед гласяла: „Преминаването с понтоните да започне на 26 срещу 27 юни през нощта“. През деня всякакво движение било забранено.

Изпълнението на съдбоносната тактическа задача е поверено на бележития военен теоретик, професор във Военната академия и командир на 14 пехотна дивизия ген. Михаил Драгомиров. Дали провидението има пръст или е само случайност, но именно частите на тази дивизия записват с кръв имената си няколко месеца по-късно, по време на грандиозните шипченски сражения. Волинският, Подолският и Минският полкове сътворяват чудеса от храброст и героизъм по старопланинските склонове, където и до днес паметниците по Шипченския проход напомнят за тях.

Но всичко започва на 26 юни през нощта. Ген. Драгомиров издава оригиналната си заповед, превърнала се в легенда за войниците: в нея се забранява изрично стрелбата, докато не се премине на отсрещния бряг, да се пази пълна тишина и че отстъпление няма да има. ,,Или в Дунава, или отвъд Дунава“- гласели думите на генерала.

В това време, на южния бряг, при Свищов, турците разполагат с незначителни сили и са в пълна заблуда за плановете на русите. Самият турски главнокомандуващ Абдул Керим паша, който инспектира свищовската позиция заявява: “По-скоро на дланите ми ще поникнат косми, отколкото те да преминат на това място“.

На 26 юни  в 21 часа започва спускането на понтоните при Зимнич. Четири батальона понтонери начело с ген. Рихтер извършват подготовката. Пехотата, облечена в сиви униформи, се подрежда в боен ред зад върбите. Около полунощ частите на 14 дивизия, разделени на шест ешелона, се насочват към мястото на форсирането. Към брега се предвижват18 000 души, 360 коня и 18 планински оръдия.

В два часа се отправя първият понтон на които били части на 53. Волински полк. Преминаването е сполучливо – те са открити на няколкостотин крачки от брега. Посрещат ги изстрелите на часовоите, някои от които изтичват нагоре, за да предупредят конния патрул, който се понася към Свищов, където се намирал турският табор.

Незабавно 3 стрелкова рота под командването на щабс-капитан Фок заема с атака на нож устието на малкия залив Текир дере. Това е и първата, макар и малка победа, извоювана от русите на територията на България. Скоро след усилване на пушечния огън започва стрелба и турската батарея, командвана от англичанин, заема позиции на височините до Свищов. По разказа на свищовски българи англичанинът загубил търпение от упоритостта на русите и избухнал: “Колкото и да ги избиваш, те се пъхат все напред“. Въпреки стрелбата руските части продължават дебаркирането. Два понтона са улучени и потъват, един от саловете с две планински оръдия също.

Стръмният бряг създавал огромни трудности. Постоянно прииждащите войски са насочвани в долината на  Текир дере. От тук се отправят към левия и десния фланг, за да подсилят стрелковата рота на Фок и образуват основа на боен ред с фронт към Свищов и Русе. Едновременно с това цялото ляво крило, съставено от гвардейски стрелци и поделения на Волинския и Минския полк, започва атака на височините. След няколко часа тежки боеве турците отстъпват и освобождават позициите си, които от изток заграждали устието на Текир дере. Така към 6 часа сутринта вражеските части са отблъснати от брега на значително разстояние и дебаркирането продължило сравнително безопасно. Напредването на първите ешелони отдясно и отляво на Текир дере продължава, тъй като противникът обстрелва от съседните височини долината на реката и не позволява директното изкачване на брега. Скоро две турски оръдия, система Круп, са разположени на височината срещу руския център и откриват убийствен огън. Същевременно турските табори правят опит да разделят на две руските войски, но с взаимни усилия тези атаки са отблъснати.Тук се проявяват и качествата на руските офицери да вземат самостоятелни решения и да подпомагат взаимно застрашени участъци, които не са от дадена част.

В 8 часа ген. Драгомиров нарежда да се спре настъплението по цялата линия и заповядва на ген. Йолшин да направи и невъзможното, но да задържи хребета на височината. Турците прекратяват атаките си в центъра и техните батареи насочват огъня си срещу кораба „Анета“, който пренасял нови войски на десния бряг.

Считайки дебаркирането за сигурно от изток, ген. Драгомиров решава, че е време да пристъпи към основната задача – заемането на веригата от височини, които се издигат над Свищов.

В 10 часа Драгомиров и Скобелев заедно преминават реката. В 11 часа започва атаката на височините – първа бригада на дивизията: 53. Волински и 54. Мински полк, стремително настъпва на изток към село Вардим. Втора бригада – 55. Подолски и 56. Житомирски полк, настъпва към Свищов, а четвърта стрелкова бригада се насочва на юг.

Малко след 15 часа на 17 юни, подолци и житомирци навлизат в Свищов – първият освободен град в България. Вечерта на същия ден освен 14 дивизия всички части на VIII корпус вече са на десния бряг на Дунава.

За успешното дебаркиране ген. Драгомиров изпраща рапорт до Главнокомандващия: “Характерна черта за боя на 27 юни бе фактът, че първите части които започнаха сраженията, не образуваха цели батальони, нито роти, нито взводове; дебаркирайки, те образуваха импровизирани команди. Нашите храбри войници, водени от началници, които често не бяха техните, издържаха геройска битка без и най- малката  надежда да бъдат подкрепени….Те взаимно си оказваха помощ“.

Успехът на първите форсиращи войски бил пълен, бил блестящ, а понесените загуби – едва 800 души, извадени от строя.

Свидетели на всички тези събития са и чужденци, взели участие  във форсирането: пруският съветник в главната квартира майор Лигниц, австрийският полковник Ленейзея, кап. Бола, както и румънците ген. Зефкар и полк. Герсел.

Влизането на победителите в Свищов е много тържествено. Първи влиза в града ген. Петрушевски: “…радостни, българите падаха на колене, а жените целуваха ръцете на избавителите“.

“Що се отнася до българите, пише в белгийската преса, те посрещнаха русите като братя-освободители, на които поднасяха хляб и сол“. Виенският Presse  съобщава: „Радостта на населението да се опише е невъзможно…така е щастливо, така е весело, като че ли е настъпил светъл празник….с възторг всички говорят: дойде часът на нашето освобождение, а камбаните бият, бият“.

След форсирането на Дунава руското командване поставя две задачи: да се заемат проходите в Централна Стара планина и се разшири театъра на военните действия.

Изненадани от бързината на действията при Свищов, турците не предприемат настъпателни действия. Казашката конница  напредва, разпръсквайки черкезки отряди. Много скоро, към средата на юли, две седмици след преминаването на реката, Русе вече е заслонен, Никопол – застрашен, Балканът – преминат.

Форсирането на река Дунав от руската армия през 1877 г. е окачествено от военната наука като класическа операция  и крупно новаторско постижение на руското военно изкуство.Съвременният европейски печат отбелязва, че преминаването на Дунава е извършено неочаквано, бързо, с изумителна енергия и с поразително изкуство.

Докато дипломатите били зашеметени от блестящата руска операция на Дунава, българското население устройвало небивало посрещане на освободителите – по пътищата от Свищов до Търново, където се движели руските войски и българското опълчение, “цялото население се изсипваше по пътя насреща ни“, пишат очевидци.