ДЕСЕТАТА  ВОЙНА ВЪВ ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ НА РУСКАТА И ОСМАНСКАТА ИМПЕРИИ

Георги Стойков

Източната криза от 1875-1878 г., която се явява пореден епизод от опитите за решаване на Източния въпрос на Балканите, отново приковава погледите на Великите сили.

Размириците в Босна и Херцеговина от 1875 г., кървавият погром на Априлското въстание и започналата през юни 1876 г. Сръбско-турска война още повече задълбочават Източната криза .

Общественият натиск върху император Александър II и неговото правителство за решителни действия спрямо Високата порта се засилва неимоверно. Вече и официалният печат подтиква Петербург към намеса в конфликта. Във вестник „Голос” четем: „Получените от Изтока сведения доказват, че с всеки изминат ден става все по-наложително да дадем колкото се може по-скоро сериозен урок на мюсюлманските фанатици”.

С оглед критичната обстановка на Балканите се  активизират и славянските комитети, които провеждат мащабна кампания за събирането на средства и провизии за въстаниците. В помощ на въстаналите заминават над 5000 доброволци от Русия –  военни, лекари, писатели. В редовете на доброволците е записан и руският запасен генерал Черняев, който става командващ на руско-българската доброволческа бригада в Сръбско-турската война.

С тези инициативи основната линия на руската дипломация за спазването на безусловен неутралитет е нарушена.

Въпреки предупрежденията на канцлера граф Александър Горчаков и финансовия министър граф Михаил Рейтерн за реалната опасност от образуване на антируска коалиция и повторение на сценария от времето на Кримската война /1853-1856г./, както и за очертаващия се финансов крах на Русия при военна кампания срещу Високата порта, е решено, успоредно с дипломатическите усилия за решаване на кризата на Балканите, Русия да започне подготовка за военни действия.

 

На провелото се съвещание професорът от Генералщабната академия ген. Николай Николаевич Обручев представя пред монарха концепцията за стратегически план за война с Турция.

Редно е да се отбележи, че разработването на този план ген. Обручев заедно със своя екип започва още през пролетта на 1876 г., не без знанието на военния министър граф  Дмитрий Алексеевич Милютин. През май 1876 г. по поръчение на генерал Обручев, полковник  Николай Дмитриевич  Артамонов, сътрудник на Военнонаучния комитет на Главния щаб, започва да чете курс от лекции пред офицерите от гвардията и Петербургския гарнизон относно особеностите на Балканския военен театър. Изборът на полковник Артамонов е напълно обоснован с оглед добрите му изследвания върху предишни кампании срещу Турция и отличните му топографски познания за този район. Само няколко години по-рано той участва в научна група, която  посещава многократно Балканския полуостров и изработва отпечатаната на 17 листа Карта на Европейска Турция в 10-верстов мащаб и карта на височините в 30-верстов мащаб.

Според стратегическия план от есента на 1876 г., представен от ген. Обручев, Русия трябва моментално да мобилизира войските си и да обяви войната на Турция. Необходимостта от мълниеносна кампания в рамките на 3-4 месеца, която да застави противника да капитулира е основната теза, която излага генералът.

За провеждане на тази кампания са определени два театъра на бойните действия – Дунавски /Балкански/ и Кавказки /Азиатски/. С оглед близо 3 пъти по-краткото разстояние от централните пунктове по река Дунав до Цариград спрямо това в Кавказ, добрите топографски данни, с които разполага руското военно командване и преобладаващото християнско население в този регион, изборът на Дунавския военен театър като основен не е случаен.  Действията на Кавказкия фронт се предвижда да бъдат  предимно с демонстративен характер, с цел отклоняване на част от турската армия от Балканите. От гледна точка на времето и средствата, които ще са необходими за осъществяване на тази военна кампания,  везните отново се накланят към  Балканския фронт.

Проучвайки добре войните срещу Високата порта в последните 100 години и оценявайки допуснатите грешки в тях, генерал Обручев и  неговият екип определят в плана като най-перспективни за настъпление на Дунавския военен театър два маршрута.  Тези маршрути са съобразени с основната цел, която е поставена, а именно овладяването на територията между река Дунав и Стара планина, заедно със старопланинските проходи. А въпросът за евентуално настъпление към Цариград би могъл да се разглежда вследствие на нежеланието на Турция да търси мир.

Първото направление, което до голяма степен се смята за по-перспективно, е  форсиране на река Дунав в близост до Русе, спускайки се на югоизток да бъдат овладени  Омуртаг и Сливен, а при необходимост да се предприеме настъпление към Одрин.

Генерал Обручев определя от първостепенно значение овладяването на Русе, с оглед обезпечаване преминаването на основните сили на руската армия на Балканите и подсигуряване на левия им фланг от изток. Окончателното решение за утвърждаване на  това направление е оставено до получаване на резултатите от разузнаването.

Като  алтернатива на този маршрут се посочва Свищов – Търново – Казанлък – Одрин. Изхождайки от естествената вдаденост на южния бряг на река Дунав в пределите на Турция, като една от най-подходящите за форсиране точки е определена оста Зимнич-Свищов. Друго основно предимство на този пункт е възможността за концентриране и маневриране на огромен брой руски войски на румънския бряг.

Според плана за решаването на един от основните въпроси, а именно  форсирането на река Дунав и неутрализирането на турския флот патрулиращ в нея, се разработват специални инструкции. Те включват предварително набавяне на всички необходими материали за изграждане на мостове, осигуряване на продоволствия за войските,  разполагане на минни заграждения около мястото за преминаване, както и  разполагане на 24-фунтова артилерия на румънския бряг за борба с турските монитори.

И двата предложени маршрута предполагат до голяма степен заобикаляне на турските крепости по поречието на Дунав и на укрепения четириъгълник  Русе – Силистра – Варна – Шумен, с изключение на Русе, който се явява най-слабият пункт в отбранителната линия на противника. Избраното Централно направление също така не позволява на  турското командване да се възползва от тоталното си превъзходство по море.

За подсигуряване фланговете на руската армия по това направление в стратегическия план се предвижда демонстративно преминаване на река Дунав в районите на  Галац, Браила и Видин, което би приковало вниманието на намиращите се там турски войски.

За осъществяване на стратегическия план, изхождайки от факта, че през есента на 1876 г. турското командване не би могло да противопостави повече от 80 000 войници на Балканския театър, генерал Обручев прави подробен разчет на войсковите части, необходими за кампанията.  За тази цел той предвижда сформирането на 4 корпуса и 1 дивизия в резерв, която да обезпечи тила. Общо около 170 000 души.

Разположението на войските е както следва:  8 пехотни дивизии, установени в Бесарабия, да бъдат използвани за настъпление на  Балканския военен театър, 4 пехотни дивизии да бъдат изпратени на Кавказкия фронт, 4 пехотни дивизии  да  послужат за охрана на крайбрежието на Черно море. Като стратегически резерв са определени други 4 пехотни дивизии, ситуирани в пределите на  Киевския военен окръг.

Като част от стратегическия план за война с Високата порта генерал Обручев излага  „Основания за организиране на българска войска”, като представя концепцията относно структурата и функциите на това военно формирование, разработена от генерал Ростислав Фадеев. На 25 ноември 1876 г. император Александър II утвърждава  предложението за създаване на „Почетен пеши конвой на Главнокомандващия”, който на 29 април 1877 г. е прекръстен на Българско опълчение.         

Съобразно тежката политическа криза, пагубното финансово състояние на Високата порта и заангажираността на войските на султана в размирните пунктове на Балканите през есента 1876 г., планът на генерал Обручев изглежда напълно осъществим.  Но страхът от призрака, наречен Кримска война, подплатен от  английското морско превъзходство и сухопътната мощ на Австро-Унгария, не позволяват на император Александър II да приведе в действие  този план. Монархът за пореден път решава да заложи на руския дипломатически корпус в опитите му за мирно решаване на  Източната криза.

Пълният провал на Цариградската конференция от декември 1876 – януари 1877 г. отново поставя през първите месеци  на 1877 г.  въпроса за военна намеса на Балканите.  На 15 януари 1877 г. в Будапеща се подписва тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария, която осигурява неутралитета на Дунавската монархия в случай на руско-турска война. В замяна Русия се съгласява след края на войната Австро-Унгария да окупира турските провинции  Босна и Херцеговина.

Въпреки задълбочаващата се Източна криза руският император Александър II продължава да разчита на дипломацията, като средство за решаване на Балканските въпроси. Призракът на Кримската война и думите „Предавам ти моя екип, но за съжаление не в онзи вид, който желаех”, с които самодържецът получава короната от умиращия си баща император Николай I, вероятно засилват още повече нежеланието за решителни действия.

   През февруари 1877 г. противопоставянето в царския кабинет относно действията на Русия спрямо Турция достига своя връх. На проведените заседания император Александър II изслушва рапортите на министрите за ситуацията на Балканския полуостров. Като кулминационна точка се явява записката на военния министър Милютин „Нашето настоящо политическо положение“, която изиграва особена роля за радикалната промяна на руската външна политика по Балканските въпроси.

Документът е разработен от генерал Обручев и полковник Лобко по поръчение на Милютин в началото на месец февруари.  Като съдържание е съставен от две части с диаметрално противоположни заключения.

От първата част,  прочетена от Милютин, до голяма степен остава впечатлението, че той се е примирил с тезата на дипломатите за мирно решаване на Източната криза, като отчита липсата на съюзник, на когото може да се разчита безусловно при война с Турция. Подчертава и незадоволителното финансово положение на Русия, както и признава, че реформата в армията, която се провежда от неговото министерство, все още не е напълно  завършена.

Втората част започва с представяне на грандиозния провал на Цариградската конференция и нерешителността на Европа да реши кризата на Балканите. Той изтъква и факта, че Великите сили са готови да принесат в жертва балканските християни само за да не допуснат засилване на руското влияние на полуострова. Акцентирайки върху искането, отправено от Великите сили, за демобилизация на руската армия, Милютин говори за честта и достойнството на Русия, която във вековната си история винаги е отговаряла на предизвикателства. Той сравнява изпълнението на този ултиматум с нова проиграна „Кримска кампания”, която би опетнила доброто име на императора сред армията и руския народ.  Военният министър  настоява за решителни действия в най-кратки срокове, анализирайки позициите на Великите сили и  демонстрирайки вярата в успеха на руското оръжие: „Нашата армия е готова, устроена е, както никога досега”.

Само месец по-късно след отхвърлянето на Лондонския протокол от Високата порта  и най-големите критици на войната, в лицето на канцлера Горчаков и финансовия министър Рейтерн, виждат невъзможността за решаване на Източната криза чрез дипломация. Самият Горчаков пише: „Нашите традиции не ни позволиха да бъдем безразлични. Има чувства национални, вътрешни, против които е трудно да се обявиш”. 

Междувременно генерал  Обручев разработва втори вариант на стратегически план за война с Турция „Съображения в случай на война с Турция през пролетта на 1877 година“, който е представен пред императора в последната седмица на март 1877 г. Изхождайки от актуалната ситуация, той  определя нуждата от безусловна капитулация на противника и посочва единственото възможно, според него и неговия екип, направление – Цариград. „Само на бреговете на Босфора може действително да се сломи владичеството на турците и да се получи траен мир, решаващ веднъж завинаги  и нашия спор за балканските християни”.   

Още в началото на своята разработка генерал Обручев подчертава значителните изменения, настъпили на бъдещия боен театър през изминалите месеци. В този период турското военно командване предприема мащабни действия за укрепване на позициите за противодействие на бъдещо руско настъпление на Балканите. Освен модернизирането на крепостите по поречието на река Дунав и четириъгълника Русе – Силистра – Варна – Шумен, значително е засилено присъствието на турския флот по реката. Към 15 март по данни на руския генерален щаб Високата порта разполага с 158 115 войници и офицери на Балканския военен театър, което е близо два пъти повече в сравнение с октомври 1876 г.  Подобрено е и въоръжението на турския войник след като през януари 1877 г. са сключени договори с американски доставчици за закупуването на модерно оръжие за турската армия, образци отговарящи на най-новите технологии в настоящия момент.

Всички тези фактори, заедно с донесенията на руския военен аташе в Англия, че се подготвя експедиционна английска армия от 50-60 хиляди души, заставят генерал Обручев да измени драстично числеността на руската армия за кампанията на Дунавския военен театър. Ако през октомври 1876 г. 4 корпуса  /около 170 000 души/ биха били достатъчни за постигане на желаните резултати, то сега броят им трябва да нарасне драстично. Генерал Обручев определя общата численост на Действащата армия в Европейска Турция на 186 батальона, 213 ескадрона, 774 оръдия, което е около 303 000 души и 91 000 коне.

Нуждата от бързи и решителни действия налага максимално подсигуряване на фланговете на настъпващите към Цариград войски, поради което Дунавската армия е разделена на две части. Армията, определена за настъпление през старопланинските проходи към Одрин и Цариград, е в състав 76 пехотни батальона, 60 ескадрона и сотни, 324 полеви оръдия, и заедно с медицинското обслужване и инженерните войски достига до 130 000 души и 40 000 коне. Втората армия с численост около 160 000 души, предназначена за действия предимно между река Дунав и Стара планина се предвижда да осигури действията на първата и изпълни следните  задачи:

• овладяване на долното течение на Дунав и разузнавателни действия в Добруджа и Делиорман;
• превземане на Русе и обезпечаване мястото на преминаване на река Дунав от руската армия;
• противодействие на турските войски, разположени в укрепения четириъгълник Русе-Силистра- Варна- Шумен;
• осигуряване действията на руската армия на запад от Русе до Видин;
• овладяване на старопланинските проходи / Габровски и Сливенски/;
• разузнавателни операции в долината на реките Тунджа и Марица;
• охрана на съобщенията в Румъния, за което са предвидени 10 батальона и леки отряди.

Натоварена с всички тези задачи, тази втора армия след сломяване на съпротивата в Северна България трябва да настъпи максимално бързо към Цариград.

Действията западно от коритото на река Вит генерал Обручев възлага  на румънските войски, които са привлечени като съюзник на Русия и  в началото на войната наброяват около 40 000 души.

Кавказкият военен театър, въпреки подобряването на крепостните съоръжения на противника и достигането на войските му до 70 – 75 хиляди, отново получава  второстепенно място в плана.  Като основни точки са посочени Батум, Карс и Ерзерум, които трябва да бъдат овладени, но цялостно настъпление към Цариград не се предвижда.  Това е напълно обосновано с оглед  отдалечеността на османската столица и тоталното превъзходство на турския флот в Черно море.  Но в разработването на своя план генерал Обручев разглежда и възможността за активни действия на този фронт при провал на Дунавския военен театър и настъпление на войските до Сивас и Такат.  Относно действията на руския флот Обручев, оценявайки смазващото съотношение на силите в полза на противника, предвижда действия в Черно море единствено при евентуално изтегляне на противниковите кораби в района на Босфора. Този факт би позволил на руските морски части да осъществят доставки на провизии на армията или в идеалния случай с войските, разположени на Одеското крайбрежие, да проведат десантна операция.

След като разгледахме детайлно разработките на  генерал Обручев е редно да се спрем и на противниковите такива за водене на войната.

Относно идеята на турския генерален щаб за водене на войната, може да започнем с факта, че цялостно разработен план няма. Руските изследователи на този проблем използват като основен източник „Сборник турски документи за последната война”, което всъщност е превод от турски на последните три глави на сборника „Zübdetü’l-Hakāyık“, съставен от Ахмед Мидхат ефенди.

През пролетта на 1877 г. при все по-острия тон на руската дипломация турското  военно командване започва обсъждане на възможни сценарии при бъдеща война. Спрямо Османската империя Русия се разглежда като агресор, който трябва да бъде посрещнат с цялата отбранителна мощ на империята. Въпреки немалкия брой привърженици на идеята за офанзива през река Дунав и пресрещане на руската армия на левия бряг на реката, в крайна сметка мнозинството, в това число и  главнокомандващият Абдул Керим паша, набелязват като първа отбранителна линия река  Дунав.

Давайки си сметка за огромния фронт от Видин до Мачин и неизбежното форсиране на реката от руската армия в даден момент, се допуска и вариант за привличане на неприятеля към добре укрепения четириъгълник Русе-Силистра-Варна- Шумен, където противника да бъде максимално изтощен. Със съдействието на войсковите части, дислоцирани  в периметъра Видин-Оряхово-Свищов,  да му бъде нанесен съкрушителен удар.

Поглеждайки към Кавказкия  боен театър, Високата порта отново приема тактиката за отбранителна война, разчитайки на почти завършилата 12-годишна модернизация на   крепостите в този район. Турското командване, оценявайки смазващото превъзходство на своя флот в Черно море, предвижда военноморски операции, както и дебаркиране на свои войски на руското крайбрежие с цел парализиране на руските пристанища в даден момент от войната.

До обявяването на войната на 24 април 1877 г. на базата на основните положения от докладите на генерал Обручев в щаба на Дунавската армия с главнокомандващ великият княз Николай Николаевич е разработен план за кампанията, по който се води и самата война. Планът е дело на генерал Казимир Василиеявич Левицки, помощник на началник-щаба на Действащата руска армия на Балканския полуостров, генерал-адютант Артур Непокойчицки.  Въпреки че основната характеристика на предложения от генерал Обручев план се запазва, като изборът на направление на главния удар, мястото за форсиране на Дунав, овладяването на старопланинските проходи и др.,  при започване на бойните действия са внесени редица промени.  При провеждането на кампанията на Балканския военен театър е изоставена идеята за овладяване на Русе, което е един от най-важните пунктове за обезпечаване на настъпващата войска. Руското главно командване решава да се презастрахова от евентуален десант на турски части по черноморското си крайбрежие и отделя около 72 000 души за неговата охрана и още толкова  (около 73 000 души) оставя в резерв. За демонстративните действия в Добруджа е предвиден цял корпус, а не една дивизия, както в разработката на генерал Обручев.    Вследствие на тези промени към долините на Тунджа и Марица настъпват не 130 000 души, а 12 500 под командването на генерал Йосиф Владимирович Гурко, което изиграва своята роля в сражението при Стара Загора, където настъплението на руската армия е спряно.  За този развой на събитията огромна вина има и самият генерал Гурко, който нарушава плана за действие и без пряка заповед от Главнокомандващия предприема атаката на града. В резултат на тези действия при отбраната на Шипченския проход срещу армията на Сюлейман паша се изправят не тези около 12 000 войници, а два пъти по-малка армия, която по щастливо стечение на обстоятелствата успява да спре елитните турски части в похода им към  Плевен.

При овладяването на крепостите в Северна България също са допуснати редица грешки. Забавянето при Никопол на Западния отряд на Дунавската армия се оказва решаващо за вземането на Плевен от Видинския гарнизон на Осман паша, факт, който ще промени изцяло характера на войната. В следващите 5 месеца тази повратна за войната точка ще доведе до редица неуспешни опити за овладяване на града, придружени с колосални човешки и финансови загуби за Руската империя.

От другата страна, Турското главно командване допуска не по-малко грешки при воденето на войната. Фактът, че по време на военната кампания главнокомандващият турската армия на Балканския полуостров е сменен на три пъти, съответно Абдул Керим паша, Мехмед Али паша и Сюлейман паша, свидетелства за изключително противопоставяне в турския военен елит. Отхвърлената възможност за настъпление през река Дунав и противодействие срещу руското оръжие на север от реката се оценява като основна тактическа грешка на турското командване. Дори в заключителния етап на военните действия главните турски сили са разпръснати в огромен периметър от Берковица до Сливен по билото на  Стара планина, което не позволява организирането на адекватна отбрана на Одрин като последна сериозна преграда към столицата на империята.

В заключение може да се обобщи, че въпреки недостатъците и  пропуските, допуснати и от двете страни, руският военен план за водене на тази кампания е разработен значително по-подробно и задълбочено в сравнение със замисъла на турското главно командване. Въпреки тежката международна изолация, в която се намира Руската империя след края на Кримската война и опасенията от финансов крах, Александър II и неговият екип започват тази война, която връща Русия на масата на Великите сили и не  на последно място полага основите на Третата българска държава.

 

 

 

От 1 октомври 2018 г. експозицията в Паметника на свободата на връх Шипка е с променено работно време:

от 9,00 до 17,00 часа

Продажбата на билети се преустановява 30 минути преди края на работното време.

ФОРСИРАНЕТО НА  ДУНАВ  27.06.1877 г. – БЛЕСТЯЩА ВОЕННА ОПЕРАЦИЯ НАРУСКАТА АРМИЯ

Павел Митков, Златина Чорева

Първата задача на руското командване след обявяване на войната е да постигне военно надмощие в долното течение на Дунав. Преминавайки Прут, руската армия побързала да заеме стратегически пунктове в Румъния и да предотврати настъпателни действия на турците. Именно затова е разрушен Барбошкия мост, заети са Браила, Галац, Измаил и Килия. В това време Портата засилва мобилизацията, издига укрепления и концентрира силите си в Северна България. В общи линии придвижването на двете армии завършва в средата на юни 1877.

Непредвиденото прииждане на Дунава забавя операциите – действията се ограничават в рамките на артилерийски двубой. Смелите акции на руските моряци парализират турския речен флот и той практически прекратява активните си действия. В интерес на истината турските крепости Русе, Никопол и Силистра вдъхвали респект на руското командване. По течението на реката, русите разполагат батареи за бой с турската флотилия, като едновременно с това, обстрелвайки десния бряг на Дунава, опитват ефикасността на оръдията си и търсят слабите точки на турската отбранителна система. Сведенията, с които турското командване разполага, подсказват, че руснаците разполагат с достатъчно сили за няколко демонстративни атаки. Това принудило турският главнокомандуващ Абдул Керим паша да разпръсне силите си и по този начин защитата се оказала слаба във всеки отделен пункт.

Първото преминаване на река Дунав руските войски извършват в долното му течение, при Галац, с частите на 14 корпус, на 21 юни 1877. Възможно най-бързо корпусът заема линията Меджитие – Кюстенджа, след което и Исакча и Тулча. Настъплението се извършва с бавен темп, турските части се оттеглят от Кюстенджа, където се разполага щабът на ген. Цимерман, който преди да продължи, трябва да изчака действията на главните сили на армията, действаща на Балканите.

Когато се узнало за настъплението в Добруджа, почти никой от чуждестранните военни специалисти не вярва, че това е основното направление на руската армия и считат форсирането на река Дунав в района на Галац за лъжлива демонстрация. С право – въпреки, че това бил традиционният път на руските настъпления в предходните военни конфликти с Турция, в дадения момент той бил, меко казано, неразумен и неефикасен. За да затворят този път, турците изградили укрепения четириъгълник Русе, Силистра, Варна, Шумен и като се прибавел и силният им черноморски флот, видно било, че Добруджа е една сляпа улица.

Движенията на руските корпуси и укрепителните работи между Олтеница и Гюргево също така имали за цел да заблудят противника, защото за да се премине реката в този участък трябвало да се превземат Силистра или Русе, което би могло да стане след продължителна обсада. Сега вече се предпочитал бързият и стремителен поход към главната стратегическа цел пред остарялата тактика на обсада на крепости. Изрично в плана на ген. Обручев се настоявало за бързи маневрени движения за заемането на големи пространства.

И ето така, съвсем естествено в руския план вниманието е насочено към Никопол и Свищов, тъй като направлението Свищов-Търново предлагало преимущества от първостепенна величина. Да се следва това направление за руската армия означавало да бъде заплашен Одрин по най-сигурния и пряк път, след преминаването на Балкана през централните проходи. Това предполагало  също да се раздели турската армия на две, да се проникне в централната част на България, като военните действия се принесат сред приятелски настроено население, което би осигурило всестранна помощ и средства за изхранване на армията.

Щом планът бил утвърден, нямало колебания в централното направление на настъплението.

Извършени са проучвания на нивото на Дунав, за да се определи подходящият пункт за преминаване на реката. На първо място изборът паднал върху Зимнич-Свищов. Непосредствено след това поради състоянието на реката, чиито преливащи води навлизали дълбоко в румънския бряг, започва подготовка и при Турну Мъгуреле – Никопол. След няколко дни обстоятелствата стават благоприятни и руското командване се връща на варианта Свищов. За отвличане на вниманието на противника в различни пунктове на Дунава от устроените батареи е извършена тридневна артилерийска бомбардировка на крепостите Русе, Никопол и Видин.

Всичко, отнасящо се до преминаването, се държало в пълна тайна до последната минута. Стигнало се до резервираност и спрямо Александър II, около когото били групирани любопитни военни аташета на западните държави и кореспонденти. Разпространена е версията, че корпусът на ген. барон Криденер първи ще премине реката. Корпусът бил съсредоточен при Турну Магурели. Така на 26 юни армията е съсредоточена в два пункта- Турну Мъгуреле и Зимнич.

Освен командващият на VIII корпус, никой друг не бил уведомен за избраното място. 14 пех. дивизия на ген. М. И. Драгомиров, цялата планинска артилерия, 4-стрелкова бригада, сборна рота от гвардията, две пластунски роти и целия понтонен парк били насочени към Зимнич. Секретната заповед гласяла: „Преминаването с понтоните да започне на 26 срещу 27 юни през нощта“. През деня всякакво движение било забранено.

Изпълнението на съдбоносната тактическа задача е поверено на бележития военен теоретик, професор във Военната академия и командир на 14 пехотна дивизия ген. Михаил Драгомиров. Дали провидението има пръст или е само случайност, но именно частите на тази дивизия записват с кръв имената си няколко месеца по-късно, по време на грандиозните шипченски сражения. Волинският, Подолският и Минският полкове сътворяват чудеса от храброст и героизъм по старопланинските склонове, където и до днес паметниците по Шипченския проход напомнят за тях.

Но всичко започва на 26 юни през нощта. Ген. Драгомиров издава оригиналната си заповед, превърнала се в легенда за войниците: в нея се забранява изрично стрелбата, докато не се премине на отсрещния бряг, да се пази пълна тишина и че отстъпление няма да има. ,,Или в Дунава, или отвъд Дунава“- гласели думите на генерала.

В това време, на южния бряг, при Свищов, турците разполагат с незначителни сили и са в пълна заблуда за плановете на русите. Самият турски главнокомандуващ Абдул Керим паша, който инспектира свищовската позиция заявява: “По-скоро на дланите ми ще поникнат косми, отколкото те да преминат на това място“.

На 26 юни  в 21 часа започва спускането на понтоните при Зимнич. Четири батальона понтонери начело с ген. Рихтер извършват подготовката. Пехотата, облечена в сиви униформи, се подрежда в боен ред зад върбите. Около полунощ частите на 14 дивизия, разделени на шест ешелона, се насочват към мястото на форсирането. Към брега се предвижват18 000 души, 360 коня и 18 планински оръдия.

В два часа се отправя първият понтон на които били части на 53. Волински полк. Преминаването е сполучливо – те са открити на няколкостотин крачки от брега. Посрещат ги изстрелите на часовоите, някои от които изтичват нагоре, за да предупредят конния патрул, който се понася към Свищов, където се намирал турският табор.

Незабавно 3 стрелкова рота под командването на щабс-капитан Фок заема с атака на нож устието на малкия залив Текир дере. Това е и първата, макар и малка победа, извоювана от русите на територията на България. Скоро след усилване на пушечния огън започва стрелба и турската батарея, командвана от англичанин, заема позиции на височините до Свищов. По разказа на свищовски българи англичанинът загубил търпение от упоритостта на русите и избухнал: “Колкото и да ги избиваш, те се пъхат все напред“. Въпреки стрелбата руските части продължават дебаркирането. Два понтона са улучени и потъват, един от саловете с две планински оръдия също.

Стръмният бряг създавал огромни трудности. Постоянно прииждащите войски са насочвани в долината на  Текир дере. От тук се отправят към левия и десния фланг, за да подсилят стрелковата рота на Фок и образуват основа на боен ред с фронт към Свищов и Русе. Едновременно с това цялото ляво крило, съставено от гвардейски стрелци и поделения на Волинския и Минския полк, започва атака на височините. След няколко часа тежки боеве турците отстъпват и освобождават позициите си, които от изток заграждали устието на Текир дере. Така към 6 часа сутринта вражеските части са отблъснати от брега на значително разстояние и дебаркирането продължило сравнително безопасно. Напредването на първите ешелони отдясно и отляво на Текир дере продължава, тъй като противникът обстрелва от съседните височини долината на реката и не позволява директното изкачване на брега. Скоро две турски оръдия, система Круп, са разположени на височината срещу руския център и откриват убийствен огън. Същевременно турските табори правят опит да разделят на две руските войски, но с взаимни усилия тези атаки са отблъснати.Тук се проявяват и качествата на руските офицери да вземат самостоятелни решения и да подпомагат взаимно застрашени участъци, които не са от дадена част.

В 8 часа ген. Драгомиров нарежда да се спре настъплението по цялата линия и заповядва на ген. Йолшин да направи и невъзможното, но да задържи хребета на височината. Турците прекратяват атаките си в центъра и техните батареи насочват огъня си срещу кораба „Анета“, който пренасял нови войски на десния бряг.

Считайки дебаркирането за сигурно от изток, ген. Драгомиров решава, че е време да пристъпи към основната задача – заемането на веригата от височини, които се издигат над Свищов.

В 10 часа Драгомиров и Скобелев заедно преминават реката. В 11 часа започва атаката на височините – първа бригада на дивизията: 53. Волински и 54. Мински полк, стремително настъпва на изток към село Вардим. Втора бригада – 55. Подолски и 56. Житомирски полк, настъпва към Свищов, а четвърта стрелкова бригада се насочва на юг.

Малко след 15 часа на 17 юни, подолци и житомирци навлизат в Свищов – първият освободен град в България. Вечерта на същия ден освен 14 дивизия всички части на VIII корпус вече са на десния бряг на Дунава.

За успешното дебаркиране ген. Драгомиров изпраща рапорт до Главнокомандващия: “Характерна черта за боя на 27 юни бе фактът, че първите части които започнаха сраженията, не образуваха цели батальони, нито роти, нито взводове; дебаркирайки, те образуваха импровизирани команди. Нашите храбри войници, водени от началници, които често не бяха техните, издържаха геройска битка без и най- малката  надежда да бъдат подкрепени….Те взаимно си оказваха помощ“.

Успехът на първите форсиращи войски бил пълен, бил блестящ, а понесените загуби – едва 800 души, извадени от строя.

Свидетели на всички тези събития са и чужденци, взели участие  във форсирането: пруският съветник в главната квартира майор Лигниц, австрийският полковник Ленейзея, кап. Бола, както и румънците ген. Зефкар и полк. Герсел.

Влизането на победителите в Свищов е много тържествено. Първи влиза в града ген. Петрушевски: “…радостни, българите падаха на колене, а жените целуваха ръцете на избавителите“.

“Що се отнася до българите, пише в белгийската преса, те посрещнаха русите като братя-освободители, на които поднасяха хляб и сол“. Виенският Presse  съобщава: „Радостта на населението да се опише е невъзможно…така е щастливо, така е весело, като че ли е настъпил светъл празник….с възторг всички говорят: дойде часът на нашето освобождение, а камбаните бият, бият“.

След форсирането на Дунава руското командване поставя две задачи: да се заемат проходите в Централна Стара планина и се разшири театъра на военните действия.

Изненадани от бързината на действията при Свищов, турците не предприемат настъпателни действия. Казашката конница  напредва, разпръсквайки черкезки отряди. Много скоро, към средата на юли, две седмици след преминаването на реката, Русе вече е заслонен, Никопол – застрашен, Балканът – преминат.

Форсирането на река Дунав от руската армия през 1877 г. е окачествено от военната наука като класическа операция  и крупно новаторско постижение на руското военно изкуство.Съвременният европейски печат отбелязва, че преминаването на Дунава е извършено неочаквано, бързо, с изумителна енергия и с поразително изкуство.

Докато дипломатите били зашеметени от блестящата руска операция на Дунава, българското население устройвало небивало посрещане на освободителите – по пътищата от Свищов до Търново, където се движели руските войски и българското опълчение, “цялото население се изсипваше по пътя насреща ни“, пишат очевидци.

 

Войната 1877-1878 г. Защо и Как?

Павел Митков, Златина Чорева

Колкото по-голяма става дистанцията във времето от дадено историческо събитие, толкова повече се засилват тенденциите за неговата подмяна и различно тълкуване.

В наше време точно историческият ревизионизъм, свързан с Руско-турската война от 1877-1878 г., се засилва все повече и придобива по-мащабен характер. Самата война и нейния изход продължават да бъдат отбелязвани като начало на Третата българска държава и това естествено не подлежи на съмнение. Но с този факт като че ли съгласието свършва. Критични съмнения и догадки за причините, характера и целите на тази война се срещат навсякъде в публичното пространство. Цитират се части от договори, споразумения, без обаче да се прави опит за цялостен поглед /с изключение на  все по-редките сериозни публикации/, извеждат се неубедителни тези от контекста на историческите извори…

През втората половина на 19 век в Европа и на Балканите политическите и етническите противоречия са толкова силни и дълбоки, че за да се прави опит за техния анализ в кратка статия не е възможно.

Началото на Източния въпрос може да се отнесе в далечния 18 век, когато започва съперничеството между Австрия и Русия на Балканите. В този период Петър I оформя първите проекти за създаване на християнски държави под егидата на Русия в Югоизточна Европа, доразвити от Екатерина II в т. нар. „Гръцки проект“ и обособяване на голяма православна държава. Разбира се, двете велики по това време империи имат различно виждане за осъществяване на целите си – Хабсбургите с териториално разширение за сметка на Европейска Турция, докато руските проекти не предвиждат териториални анекси, а в тях дори все още е и чужда идеята за славянска взаимност. По това време концепцията е била обща принадлежност на всички поробени народи към православието. Ето защо е включена и прочутата клауза в Кючук-Кайнарджийския договор от 1774 г., която дава правото на руския император да защитава интересите на християните в Османската империя, важаща чак до Кримската война 1853- 1856 г.

Истината е, че руската дипломация проявява реализъм още тогава и никога не планира териториално разширение в Източна Европа, по-скоро търси възможности за налагане на политическо влияние. Възраждането на балканските народи и идеите за самостоятелни  национални държави датират от началото на 19 век. – Френската революция, Наполеоновите войни, отстраняването на старите европейски династии създават нова атмосфера в Югоизтока.

Сръбските въстания от 1804 и 1815 г.се явяват първият опит да се отхвърли чуждото османско владичество и да се създаде нова национална държава. Примерът им е последван от Влашко, Молдова и Гърция. Именно при гръцкото въстание Англия, признавайки едностранно Гърция за воюваща страна, за първи път нарушава и принципите на Свещения съюз от 1815 г. – времената вече са други. Самият Съюз издържа до Кримската война, когато се разпада и десетилетия по-късно се възражда като съюз на Тримата императори.

Кримската война е вторият голям етап от борбите на балканските народи  през 19 век за национално освобождение. Изходът от нея е негативен за Руската империя –  славата от нейната мощ, дала основание на Александър I да заяви на Виенския конгрес през 1815 г.:  „Някои се осмелиха да говорят с мен за Полша“, маршът на руската армия в Париж, суворовските победи – всичко остава един спомен и същевременно служи за основа на стремежа за ново политическо пробуждане. В последвалия период Руската империя насочва своето политическо влияние към Далечния Изток, съгражда Владивосток, осъществява се продажбата на Аляска, завоюват се нови територии. Едновременно с това започва реконструиране на военната и вътрешнополитическата система на страната. Това в никакъв случай не означава, че руската дипломация отклонява вниманието си от Балканите, напротив, засилват се връзките на Русия с национално-освободителните движения и се изчаква подходящ момент за реванш. От тези изключително сериозни интереси на европейската сцена може да си направим изводите за дипломатическите трудности, съпътстващи нашето Освобождение.

Първите стъпки за възстановяване влиянието на Русия е едностранното анулиране от нея на режима на Проливите от 1856 г. Възползвайки се от разгрома на Франция от Германия през 1871 г., руската дипломация успява да възстанови правото си да строи бойни кораби и крепости по Черноморието. В отново начертания си път към Източното Средиземноморие тя има интерес от създаването на славянска православна държава, намираща се под нейно влияние. Това съвпадане на интереси е главният елемент в историята на Източния въпрос и основен принцип в отношението й с българите. С такава външнополитическа програма Русия ще влезе в една, казано просто, странна война, в която наред с имперските цели се търси и морално удовлетворение. Между интересите на самодържавието и обществото в Русия има огромни различия, но за обявяването на война има единодушие. Както пише Иван Аксаков на ген. Черняев в Сърбия през 1876 г.: „ Повтарям – руското общество се интересува от българите, не по-малко, дори повече, отколкото от сърбите…“

И един парадокс: както е отбелязано в анализа на обществения интерес към Балканите  в един емигрантски вестник, „…политическата атмосфера е същата във Франция през 18 век, когато на поданиците на абсолютния монарх Луи XVI е позволено да съчувстват на Вашингтон и Франклин, да организират и изпращат хора, които да се бият за свободата и независимостта на 13-те колонии в Северна Америка срещу метрополията Англия. Тези свободи не са били гарантирани във Франция, както и по онова време в Царска Русия, но на руснаците по-същия начин е разрешено не само открито съчувствие към поданиците на Османската империя, но и да се бият за права и свободи, които липсват в собствената им държава. И да, те го правят с ентусиазъм и желание, което в дадения момент може да се сравни само с времената от Наполеоновото нашествие.

Но да се върнем малко назад. Събитието, което създава голямата балканска криза, обект на политика, анализи, морал, и накрая на военни действия, е несъмнено Априлското въстание от 1876 г. Именно тогава е изведена тезата за морала на просветена Европа. Благодарение на дописките на чуждестранни журналисти и прогресивно мислещи консули и дипломати, отзвукът от потушаването на въстанието е огромен – декларации, митинги, протестни ноти във Великобритания, Франция, Русия и Австро-Унгария. Българският въпрос постепенно заема централно място в Балканската криза.

Темата България вече се разисква на високо дипломатическо ниво и това е голям пробив в мълчанието за съществуването и потенциала на българската нация, съзнателно или от невежество пренебрегвано столетия наред. Именно това става и причина за обсъждане и подготовка на голяма конференция в столицата на Османската империя. Руската имперска дипломация започва сондиране с другите Велики сили за действия и реакция в случай на война, макар че на този етап – лятото на 1876 г. – военни действия все още не се обсъждат сериозно. Съобразявайки се с решенията на Виенския конгрес от 1815 г., Русия се мъчи да уреди въпроса с българите по дипломатически път, тъй като за създаването на нови европейски държави според конвенцията е нужно съгласието на всички Велики сили. До този момент Австро-Унгария по принцип не гледа с добро око на създаването на нови славянски държави на Балканите. Англия също се обявява за запазване на статуквото.

Събитията от 1876 г. – въстанието в Босна и Херцеговина, Сръбско-турската война, Априлското въстание променят позициите на тези държави. С цел евентуална военна намеса при необходимост, в Райхщад се сключва споразумение между Русия и Австро-Унгария, свързано с разпределението на териториите на Европейска Турция след евентуална успешна война. В съществуващата огромна литература за дипломатическата предистория на Освободителната война стои отворен въпросът за точка 2 от това споразумение, потвърдено и на последвалата Будапещенска тайна конвенция от 15 януари 1877 г., а именно че на Балканите няма да се създава голяма славянска държава. Понеже териториалните устройства на България, Албания, Тесалия, Румелия са обект на отделни текстове с договорна сила, трудно може да се направи изводът, че става въпрос точно за България.

Важно е да се отбележи едно обстоятелство –  създаването на България все още е хипотеза, само евентуален вариант, засягащ териториите на Балканите. Странно е, че на последвалата Цариградска конференция, Австро-Унгария, а и другите Велики сили, не се противопоставят на предложения проект, който в много отношения припокрива по-късно договора от Сан-Стефано. Вниманието на Хабсбургите е насочен към Босна и Херцеговина и излаз на Адриатика. Въстанията и бунтовете на християните през 1876 г. променят настроенията и в Османската империя. Усилията на поданиците на султана да си осигурят суверенитет предизвиква силно раздразнение сред всички слоеве на мюсюлманското население.

В тази обстановка на несигурност и недоволство султан Абдул Азис е свален. Съмишлениците на прословутия реформатор Мидхат паша поставят на престола психично болния Мурад V. Надали тези действия са извършени без одобрението на английската дипломация. Мидхат и неговите сподвижници са обявени за представители  на нацията и от тях се изисква да удовлетворят националната гордост и да се опълчат на Европа – така изходът на Цариградската конференция е предопределен.

Конференцията приключва официално своята дейност на 20 януари 1877 г. Посланиците на шестте държави участнички /Англия, Русия, Франция, Германия, Австро-Унгария, и Италия/ напускат турската столица в знак на протест –  дипломатическите средства са изчерпани. Последен опит за избягване на войната е Лондонският протокол от 1877 г., но всъщност нито една от Великите сили не вярва в неговата ефикасност. Очаквано протоколът е отхвърлен от Османската империя.  Русия, с нежелание на имперския кабинет, взима курс към война. Истината е, че войната с Турция изправя Русия пред финансова катастрофа. Наистина, при огромния платежен дефицит, Руско-турската война е първата в историята на Русия, която започва въпреки волята на императора и повечето министри, които отстъпват под силния натиск на общественото мнение. Ето защо и твърденията за експанзия и користни цели като основна причина за войната са несъстоятелни, тя започва и завършва като Освободителна.

За първи път Руската империя воюва с наборна армия, реорганизирана от последните реформи на военния министър Милютин. В случай на непредвидени усложнения се взимат  отбранителни мерки не само по Черноморието – на океанската руска ескадра е наредено да се върне от Северна Америка в Балтийско море, в  Кронщад. Укрепяват се Владивосток и Тихоокеанското крайбрежие. Германия внимателно наблюдава събитията, Англия добавя военни сили по бреговете на Египет и средиземноморските острови, Австро-Унгария придвижва войски на границата с Босна и Херцеговина, САЩ, стриктно спазвайки доктрината Монро, очакват с надежда включването на Англия в конфликта – по-този начин се надяват да разбият британския търговски монопол в Америките.

Впрочем, въпреки приятелските американо-руски отношения от този период, САЩ  доставят огромно количество модерно въоръжение и боеприпаси на Турция през цялата война. Това е „благодарност“ за руската позиция на ненамеса по време на Гражданската война и очевидно търговските интереси надделяват.

На 24 април 1877 г. в Кишинев е прочетен Манифестът за обявяване на войната. Ден по-късно същият е прочетен на заседанието на Думата в Москва, предизвиквайки бурни аплодисменти. И така, започнала под силното въздействие на руското обществено мнение, войната от 1877-78 г. постепенно смесва идеализъм, жертвоготовност и славянски симпатии с икономически интриги и политически сметки…, но за нас нейният край е Ново начало.